Отправи се към кабинета си, следван от майора. Торбата лежеше на бюрото му. Дьо Форж я посочи:
— Отвори я и провери парите.
В това време влезе и друг майор — от финансовата служба на Генералния щаб. Преди да постъпи в армията, беше работил в една френска банка. Леми изсипа торбата на бюрото. Дьо Форж взе една банкнота от хиляда швейцарски франка и я подаде на новодошлия:
— Истинска ли е?
Офицерът извади лупата си, а Дьо Форж нервно закрачи из кабинета. Финансистът запали лампата на бюрото и внимателно разгледа банкнотата. После остави лупата и каза:
— Фалшификация. При това умела. Но все пак фалшификация.
Дьо Форж безмълвно подаде на офицера още две банкноти. Той повтори процедурата с лупата.
— И тези са фалшиви. Сигурен съм.
— Могат ли да бъдат изплатени от банка? Да не са ги забелязали там?
— Невъзможно. Банкнотите са с висока стойност. Банките не биха могли да се излъжат. Понякога стават и грешки. Но три фалшиви банкноти на едно място? Абсурд!
— Благодаря ви, майоре. Свободен сте. Не казвайте на никого за тези пари. Налага се да проведа разследване.
— Е, майор Леми? — тихо произнесе той, когато останаха сами. Леми изглеждаше объркан и притеснен. Вдигна в ръка една пачка пари:
— Номерата са поредни. А не бяха, когато ги проверявах преди.
— Мислиш ли, че нашият английски приятел Птицата ни пързаля?
Въпросът беше коварен. Леми внимателно обмисли отговора си. Стисна устни и после каза:
— Не. Никога не ми е минавало през ума. С парите си той купува приятелството ви, а оттам и възможностите за оръжеен бизнес със страните, близки на Франция.
— Прибери всичко това и го сложи в сейфа.
Когато Леми излезе, доверието на Дьо Форж в Манто бе станало много по-голямо, отколкото доверието му в майора. Но сега трябваше да се съсредоточи върху операция „Маренго“.
Същата тази сутрин, когато Дьо Форж проверяваше парите от Манто, Хелмут Шнайдер закусваше в едно кафене в покрайнините на Карлсруе.
След срещата си с Виктор Роузуотър във Фрайбург той се отправи на север по автомагистралата. Изглеждаше съвсем различно. Преди да влезе в колата, бе прибрал в един куфар черните очила, бастуна, палтото и обувките и бе оставил куфара в дъното на багажника.
Сега носеше чист пуловер, джинси и фуражка от тези, които обикновено си слагаха германските студенти. Бавно отпиваше от горещото кафе, спокойно дъвчеше сандвича. От време на време поглеждаше часовника си.
Веднага щом отвориха Централната поща на Карлсруе, той паркира близо до сградата. Излезе от колата, влезе в пощата, огледа малкото посетители и се шмугна в първата телефонна кабина.
Набра един телефонен номер в Германия и говори в продължение на няколко минути. Съобщенията му бяха закодирани, така че евентуален подслушвач би останал с впечатлението за обикновен делови разговор. Свърши, остави слушалката, върна се при колата и отново пое към апартамента си във Франкфурт.
За да стигнат до „Пасаж Емил Зола“, Изабел преведе Нюмън по заобиколен маршрут през южните покрайнини на Бордо. Искаше да влязат в града от изток, за да не се усъмни никой, че пристигат от Аркашон.
Преди да тръгнат, Нюмън се бе сетил за друго. Върнаха се в апартамента на момичето и прегледаха запасите от вино в килера. Нюмън избра дванадесетина бутилки „Божоле“ и ги занесе в колата. По негово настояване Изабел взе един бял шал от гардероба на сестра си. Уви го около главата си и се усмихна — бялото беше цветът на младоженците.
Обиколката на града им отне много време и те навлязоха в Бордо малко преди разсъмване. Докато се движеха по шосе И136, бяха забелязали много военни машини в полето край пътя, но до този момент нямаха никакви неприятности.
— Наближаваме „Понт дьо Пиер“ — предупреди го Изабел. Там можем да очакваме проверка.
Оказа се права. Когато се качиха на моста над Гарона, фаровете осветиха войници с автомати, препречили пътя. Зад тях дървена бариера спираше колите. От реката се издигаше лека мъгла.
— Приготви се за представлението — каза й Нюмън.
С белия шал на главата, скриващ косата й и придърпан над раменете, Изабел се доближи до него, хванала в ръката си бутилка вино. Той свали стъклото на прозореца. Тя направи същото. Нюмън спря колата, остави двигателя да работи, взе друга бутилка вино и започна да се клатушка на седалката си, когато войниците ги наобиколиха. С пиянски глас запя „Марсилезата“.
— Новото „Божоле“ е чудно! — изкрещя той и хвърли бутилката през прозореца.