Шишето хвръкна над главите на войниците и те радостно се развикаха, когато един от тях успя да го хване във въздуха. Нюмън отново запя и някои от момчетата започнаха да му пригласят. Бяха вкочанени от студ и отегчени до смърт от висенето на контролния пункт на моста.
Изабел също хвърли бутилката си. Те я грабнаха и жадно загледаха французойката, която широко им се усмихваше. Тя взе друго шише в момента, в който Нюмън изхвърляше през прозореца поредната бутилка вино.
— Новото „Божоле“… — изрева отново той с глас на много пиян.
— Късничко го опитахме тази година — прошепна Изабел и се изкиска.
Хвърлиха по още една бутилка. Войниците се бяха дръпнали назад, за да могат да хващат летящото вино. Нюмън, ухилен до уши, започна да натиска клаксона, за да вдигнат бариерата.
— Хайде, момчета, че бързаме за една работа…
— Скоро няма да си вече девствена, сладурано — викна на Изабел един от войниците.
— Не те е срам! — смотолеви усмихнато тя и му хвърли една бутилка.
Войниците вече бяха почнали да пият виното. Нюмън се наведе през прозореца, подаде едно шише на мъжа до бариерата и той я вдигна, като им махна да продължат пътя си. Нюмън засмяно му козирува. След това подкара към края на моста и продължи из тесните улички на града, насочван от Изабел.
Постепенно започна да се ориентира. Намираха се близо до търговския комплекс „Мериадек“. Погледна в огледалото и видя военен джип с четирима войници, който се движеше след тях. Каза на Пола за преследвачите, но миг по-късно гъст облак мъгла обви джипа.
— Завий вдясно! — извика тя.
Минаха в една тясна пресечка. В мърлявата светлина на зазоряването Бордо изглеждаше още по-ужасяващ. Развалини от стари сгради, с почернели рекламни плакати на „Чинцано“ по оцелелите стени. Нюмън отново изпита чувството, че се движи в съвсем скоро бомбардиран град.
— Сега надясно!
Колата навлезе в още по-тясна улица с разнебитени автомобили, паркирани по двата тротоара. Изабел се беше навела напред, вперила поглед в мъглата и сумрака, завладели пресечката. Нюмън погледна в огледалото. Нямаше и следа от джипа.
— Паркирай тук, има място. Вече сме близо.
Нюмън намали, завъртя волана, реното пропълзя на тротоара и спря на сантиметър от предната кола. Върна се половин метър назад и изключи двигателя. Дори в Лондон никой не би помислил да паркира на толкова малко пространство.
В момента, в който се качваше на тротоара, Нюмън забеляза ситроена, отправил се на заден ход към същата пролука в безкрайната редица от коли. Излезе и за малко не падна, подхлъзнал се на заледените плочки. Беше студено като на полюсите. Ситроенът спря до него, отвътре изскочи добре облечена жена и се приближи, а лицето й бе почервеняло от яд:
— Ей, тук паркирам аз! Не ме ли видяхте? Разкарайте колата!
Нюмън отново отвори вратата, пресегна се и взе последната бутилка „Божоле“. Поклони се на жената и й я подаде с усмивка.
— Току-що се оженихме. Това е подарък, за да празнувате заедно с нас.
Жената взе бутилката, погледна Изабел и кимна с глава:
— Е, поне имам някаква компенсация. Но само Бог знае къде ще оставя сега колата. Проклетите военни обсадиха една от сградите по-нататък. Джиповете им са заели всички празни места…
Без да благодари, тя влезе в ситроена си и продължи на заден ход. Скоро колата й се изгуби в сивата мъгла. Нюмън вдигна ръце и погледна Изабел:
— Трябваше някак да й запуша устата.
— Успя. Видя ли как й заблестяха очичките? За бутилка вино май доста неща може да се направят…
— Сигурно. Но мисля, че ни направи услуга. Тези войници, за които спомена тя, никак не ми харесват. На какво разстояние сме от улицата на нашия човек?
— Стотина метра по-нататък.
Нюмън я прегърна и тръгнаха бавно напред. Отстрани изглеждаше, че се интересуват повече един от друг, отколкото от посоката, в която се движеха. След малко мъглата изтъня и пред себе си видяха джиповете на военните, паркирани от двете страни на улицата. Две цивилни коли лежаха обърнати на една страна насред платното. Явно ги бяха избутали от местата им за паркиране. Армията — с предимство пред всички…
Нюмън и Изабел се прикриха в свода на един жилищен вход. Загледаха се в сградата, накъдето се бяха обърнали и войниците — застанали на двата тротоара, стиснали автоматите си. Една позната фигура беше приклекнала до вратата на къщата и като че ли се опитваше да пъхне нещо под нея. Сержант Рей.
— Нали не търсим тази сграда? — попита Нюмън.
— Точно тази. Кръстовището с „Пасаж Емил Зола“ е на няколко метра оттук. Сградата е на ъгъла и адресът се води на другата улица.