— Военните всеки момент ще нахълтат вътре. Експертът на Дьо Форж се готви да взриви вратата.
— Пристигаме в последния момент.
— Май изпуснахме и него. Много закъсняхме — каза Нюмън, замислен за нещастника Щал, заклещен вътре.
44.
Туийд прие обаждането на Пола в Министерството на вътрешните работи. Най-напред попита дали някой може да подслуша разговора.
— Никой — увери го тя. — Взех всички предпазни мерки. Знаете ли, обмислях предложението ви да дойда при вас в Париж…
— Е? — подкани я Туийд, когато тя замълча.
— Прочетох документите, които Джийн Буржойн ми носеше тогава. Струва ми се, че трябва лично да ви ги предам. Ще се кача с тях на хеликоптера, изпратен от Лазал. Джийн рискува живота си — Пола с мъка преглътна — и го загуби. Беше заради тези записки. А те са наистина важни. Това първо.
— А второ? — попита Туийд и се опита да скрие облекчението си.
— Мисля, че е ужасно тялото на Джийн да лежи там при… вие знаете къде. В студа и калта. Знам, че за нея вече няма значение, но…
— Не се тревожи — прекъсна я Туийд. — Група от агенти на Лазал вече тръгнаха от Бордо, за да вземат тялото и да го донесат в Париж. Предполагам, че в момента летят за насам.
— Слава богу! И още нещо.
— Какво?
— Ще дойда в Париж само при условие, че се върна веднага тук. Знаете с кого съм се захванала.
Калмар, помисли си Туийд. Не й каза за реакцията на Лазал при съобщението за смъртта на Буржойн. Бързо обмисли молбата й.
— Съгласен съм.
— На условието, което поставих?
— На молбата ти, Пола — поправи я той.
— Съжалявам. Разбира се, че беше молба.
— Е, съгласих се.
— А агентите на Лазал? Знаят ли къде да я намерят?
— Нюмън много подробно ми обясни как се стига до мястото. Обади се преди доста време. Повтарям ти, тя вече лети насам. Ще те чакам с нетърпение. Сега ми дай Бътлър.
Когато свърши разговора си с Бътлър, в кабинета влезе Кулман. В ръка държеше лист от факса. Подаде го на Туийд:
— Току-що дойде от Висбаден. Оказа се прав. По дяволите, винаги се оказваш прав.
В „Атлантик“ екипът на Туийд бе измислил най-простото разрешение на проблема с подслушването на телефона. Това можеше да стори само някой от администраторите, които обслужваха и малката централа на хотела, а Нийлд се бе сприятелил и с двамата. И двамата пушеха — дневният администратор обичаше „Житан“, нощният — „Голоаз“. Нийлд винаги разполагаше с няколко пакета от двата вида и с достатъчно пари за бакшиш, когато ги молеше за неща като сандвичи или топло кафе в стаята. Стана му навик да слиза във фоайето винаги, когато горе провеждаха важен телефонен разговор. А за да не станат много съвпаденията, той често ги навестяваше на рецепцията, за да си побъбрят.
Когато Бътлър свърши разговора си с Туийд, Пола го попита какво му беше казал. Бътлър приятелски я хвана за ръката:
— Любопитна сврака. Пийт и аз ще те придружим до хеликоптера, за да се уверим, че отлиташ жива и здрава. Когато се върнеш, трябва отново да поемем охраната ти тук и да не те изпускаме от поглед. Туийд наистина много държи на това.
— Имам чувството, че той съвсем не ни казва всичко, което знае. Като че ли ме използва за примамка и всеки момент очаква да ме нападнат.
— Туийд знае какво прави. — Бътлър погледна часовника си.
— Не си спала изобщо, а трябва призори да се качиш на вертолета. Защо не подремнеш?
— Прав си. — Тя седна на леглото, а лицето й беше разтревожено. — Ей сега ще се просна.
— Май си притеснена…
— Скоро се сетих за нещо, което се случи в Олдбърг. Не ме питай какво — трябва първо да го обмисля. Тревожа се и за Боб. Какво ли става в Бордо?
— Сигурно сградата има заден вход откъм „Пасаж Емил Зола“ — каза Изабел. — Както при апартамента на майка ми.
— Тогава ще опитам веднага. Преди войниците да щурмуват къщата.
— Ние ще опитаме — рече твърдо Изабел. — Ще използваме друга разновидност на трика при моста. И недей да спориш с мен. Познавам по-добре улиците в града.
Тя го хвана под ръка, нагласи шала около раменете си, притисна се в Нюмън и го загледа с очи, пълни с любов. Тръгнаха по улицата и когато един войник се обърна към тях, Изабел хвана косата на Нюмън, наведе главата му и жадно го целуна. Войникът се ухили и ги остави да минат покрай него.
Свърнаха по „Емил Зола“ и се шмугнаха незабелязани в тясната алея към другия вход на сградата. Миришеше на гниещи боклуци и Изабел сбърчи нос. В края на алеята имаше врата. Момичето извади фенерчето, дадено й от Нюмън, и го включи. Видяха металната решетка пред говорителя на домофона — мръсна и ръждясала. Имаше и звънец. На него пишеше „Жан Пико. 3-и етаж“.