— Бележникът ми е в джоба. Записал съм много неща. Гранатата беше в случай, че вместо вас войници се бяха появили на вратата. Щях да ги заплаша и да взривя всички ни. Не забравяйте, че покривите сега са като пързалка. Първо ще изляза аз, после вие. Заедно ще изтеглим Изабел.
По-рано бе пуснал гранатата в чантата си. Вдигна капандурата и леден въздух повя над главите им. Щал пъргаво се изкачи на покрива, просна се по корем и подаде ръка на Нюмън. Той внимателно излезе навън в хапещия студ на сибирската нощ. Покривът стръмно се спускаше към улицата, където бяха войниците. Всъщност те вероятно вече тичаха нагоре по стълбите. На една от площадките Нюмън бе видял коридора, идващ от главния вход. Оттам нататък стълбите водеха право към апартамента на Щал.
От другата страна на улицата неонов надпис пращеше и осветяваше коварно заледените керемиди на покрива. Нюмън легна до Щал и пъхна крак в дупката на една липсваща керемида. От апартамента под тях се разнесоха силни удари. После нещо изтрещя. Бяха разбили входната врата. Пресегна се надолу и хвана лявата ръка на Изабел. В този момент рухна и вратата към стълбите, на които се намираше жената. Тежки войнишки обувки се втурнаха нагоре. Нюмън се опита да издърпа Изабел, но не успя. Тя го погледна в очите и тихо каза:
— Дръж ме, Боб. Хванал ме е за крака. Не докосвай дясната ми ръка…
Нюмън се удиви от непредвидимите реакции на тази жена. Когато се бяха видели в апартамента й в Аркашон, тя бе разтреперана от вълнение. А сега, когато животът й висеше на косъм, умът й хладно пресмяташе шансовете. Дясната й ръка се плъзна в чантата и извади кухненски нож с широко острие. Хвана го здраво за дръжката и погледна надолу към войника, проснал се на стръмните стълби, за да стисне глезена й в желязната си хватка. Изабел вдигна ножа, прицели се във врата му и го заби. Войникът изрева, кръв бликна от раната и той отпусна ръката си. Свлече се безжизнен надолу.
Нюмън бързо я издърпа на покрива. Тя легна до него, хванала се за рамката на капандурата. Със свободната си ръка избърса ножа и го пусна обратно в торбата. Нюмън се опита да разчисти с крак част от леда по покрива. Керемидите не издържаха, рухнаха надолу и откриха прогнилите дървени греди под тях. Изабел стъпи в дупката, а той, без да изпуска рамката на капандурата, се огледа за Щал. Немецът се намираше на билото на покрива, яхнал го с широко разтворени крака, и им махаше с ръка да се приближат.
— Ще минем оттук — каза той на английски.
Пропълзяха към него, но в последния момент Изабел се подхлъзна. Нюмън с ужас видя как тялото й се запързаля надолу по заледената повърхност. В самия край на покрива Изабел успя да намери с крак металния улей на водосточната тръба и здраво стъпи в него. Ръкавиците й безпомощно задраскаха по леда върху керемидите. Единствено улеят на водостока я спасяваше от падане. Нюмън пусна рамката и се плъзна към жената. Хвана се с ръка за една от гредите в дупката, която бе пробил с крак преди малко. Сега предстоеше най-трудното. Набра се обратно нагоре и внимателно започна да извърта тялото си успоредно на ръба на покрива. Успя, рязко сви крак и го пъхна в дупката. Превит на две, Нюмън пусна ръцете си и в момента, в който тялото му се плъзна надолу, изпъна другия си крак и той безпогрешно намери дървената греда в дупката. Протегна ръка и сграбчи китката на Изабел. Понечи да я дръпне към себе си, когато тялото й се извъртя настрани и тя увисна с цялата си тежест на ръката му. Успя да я задържи. Улеят на водостока не бе издържал и се бе откъртил от покрива. Трябваше да го предположи. Намираха се в Бордо.
Нюмън бавно изтегли нагоре Изабел. Сега ледът му помагаше — тялото й гладко се плъзгаше към него. Двамата стъпиха устойчиво на гредите и пропълзяха към билото на покрива. Щал беше още там — яхнал го като кон във физкултурен салон. Отново им направи знак с ръка:
— Хайде! Насам!
С едната си ръка Нюмън придържаше Изабел през кръста. Другата, стисната в юмрук, стоварваше върху керемидите, пробиваше нова дупка, хващаше се за гредите отдолу и се изтегляше по-нататък. Напредваха бавно. Стигнаха до капандурата, близо до билото, и продължиха нагоре. Изабел беше по-близо до рамката, когато Щал нададе предупредителен вик. Нюмън погледна назад през рамото си, без да изпуска кръста на жената, и видя автомата на войника, който тъкмо излизаше от стълбището. Вече бе стигнал билото. Изабел извика:
— Хвани ме за дясната ръка!
Нюмън се подчини. Хвана китката й, тялото й се плъзна метър надолу. Точно това беше целта й. Изабел сви крака си и ритна с все сила войника, вече легнал на покрива. Ритникът смаза лицето му и той изпусна рамката, за която се бе хванал. Запързаля се надолу. Пусна оръжието си и ръцете му отчаяно задраскаха по керемидите. Автоматът изхвърча от покрива и полетя към улицата. Краката му откъртиха голямо парче лед, но керемидите под него останаха здрави. Ледът се удари в улея на водосточната тръба и също полетя надолу. Погледът на Нюмън, възседнал билото, стигаше почти до улицата. Войникът се пързаляше все по-бързо. Прелетя над улея и ръцете му безпомощно се размахаха, а пронизителният му писък разцепи тишината. Престана изведнъж, когато тялото се размаза върху паважа четири етажа по-ниско.