Нюмън изтегли Изабел на билото и двамата започнаха да се придвижват напред по заледените полукръгли керемиди. Главата на втори войник се показа при отвора на капандурата. Щал извади граната от чантата си, дръпна халката и я хвърли в квадратния отвор на покрива. Чу се мощен взрив и главата на войника изчезна. Последва глухото трополене на тела, падащи надолу по стълбите. След това изведнъж стана тихо. Нюмън и Изабел продължиха пътя си. Щал беше пропаднал някъде. Буквално. Разтревожен, Нюмън забърза напред. Когато стигна края на билото, погледна надолу и разбра къде бе изчезнал немецът.
Два метра под себе си Нюмън видя желязна платформа с парапет. Щал стоеше там и се усмихваше. Нервите на този човек бяха от стомана. Нюмън погледна назад, видя Изабел до себе си. Около капандурата нямаше никой. Скочи на платформата и подгъна колене при падането, за да омекоти удара. Обърна се точно навреме, за да поеме Изабел. Тя дишаше тежко. Махна шала от раменете си и го сложи в чантата. После приглади косата си.
— Сега накъде? — попита Нюмън.
Щал сложи пръст на устата си и го заведе в края на платформата. Нюмън се наведе над перилата и видя в ниското „Пасаж Емил Зола“. Улицата бе пълна с войници, стиснали автоматите си. Явно бяха излезли от сградата. Щал го дръпна за ръкава и той се прибра.
— Има ли някакъв изход? — попита Нюмън. — Не ми се катери повече по покривите. Едва ли ще имаме същия късмет.
— Как дойдохте до къщата?
— С кола. Рено под наем. Паркирано е на двадесетина метра от главния вход. Няма начин да стигнем до него, без да ни забележат.
— Има. Никой няма да ни очаква точно там. Ще изпратят войниците по всички покриви наоколо. Това тук е пожарен изход. Слизаме долу. Ще водя аз, а Изабел нека върви до мен.
Нюмън за пръв път забеляза стълбите. Спускаха се от другата страна на платформата покрай страничната фасада на сградата. Щал заслиза пръв, хванал с една ръка парапета, а с другата — кръста на Изабел. Нюмън знаеше, че тя ненавижда това.
Вътрешно нервите й стенеха, но външно оставаше спокойна. Спуснаха се до първата площадка и продължиха надолу. Щал не отделяше поглед от шахтата между двете постройки, в която водеха металните стълби. Изведнъж и двата крака на Изабел полетяха напред изпод тялото й. Щеше да се пребие при падането, ако Щал не я бе придърпал силно към себе си. Задържа я, здраво стиснал кръста й, докато не се закрепи отново на крака.
— Тези железни стъпала са покрити плътно с лед — каза той. — Но не мисля, че сега е времето да се упражняваме в пързаляне.
Тя го погледна и му се усмихна топло. От този момент Щал започна да й харесва. Сега вярваше, че с двамата мъже до себе си все още имаха някакъв шанс да се измъкнат от ада, в който се бе превърнал Бордо.
Близо до първия етаж желязото не се виждаше изпод гладкия дебел лед. Слязоха на земята и Щал ги поведе през лабиринта от тесни алеи и вътрешни дворчета, докато не излязоха на „Емил Зола“. Колата се намираше на около петдесет метра от тях.
Улицата беше празна. Щал се бе оказал прав — войниците претърсваха покривите. По предложение на Нюмън немецът легна на задната седалка и се зави с оставеното там одеяло. Изведнъж вдигна главата си и се усмихна дяволито. Мустакът му беше покрит със скреж.
— Намерих си една бутилка „Божоле“. Дали да не си гаврътна малко? Ако ни спрат, ще имаме готово извинение — прибирате пиян приятел вкъщи. Става, нали?
Този път Изабел насочваше Нюмън по нов маршрут. Мъглата още не се бе вдигнала. Когато приближиха западния край на моста, Нюмън включи на къси и намали, сякаш се готвеше да спре. Точно преди да се качат на моста, той натисна клаксона. Включи дългите светлини, натисна докрай газта и колата с рев се понесе напред. Разби бариерата, а пред нея неясни сенки отскачаха панически встрани. Нюмън продължи да ускорява, въпреки изстрелите отзад, и скоро стигнаха другия край на моста.
— Веднага вдясно! — нареди Изабел, приведена напред, за да следи пътя.