Туийд погледна часовника си, вдигна слушалката и набра номера на „Атлантик“. Когато администраторът отговори, той помоли да го свържат, без да споменава името си:
— Бих искал да говоря с мистър Хари Бътлър. Кажете му, че го търси приятел — той очаква позвъняването ми…
— Говори Бътлър. Радвам се да ви чуя. Моля ви, изчакайте една секунда…
Бътлър закри с длан микрофона и извика Нийлд, който бе задрямал с дрехите си на леглото:
— Пийт, обади се.
— Веднага слизам долу.
Нийлд сложи обувките си и хукна към вратата, като пътьом провери дали пакетът „Голоаз“ е в джоба на якето му. Слезе във фоайето и администраторът бързо затвори телефона, когато му поиска чаша кафе — и без това не можел да заспи.
— Можете да говорите — каза Бътлър в стаята.
— Отлитам за Лондон с първия самолет. Ще се върна късно вечерта. Предупреди Пола. Това е.
— Ясно.
В Париж Туийд се обади на аерогарата, за да запази двупосочен билет за Лондон. Нямаше никаква представа какво щеше да се случи в Аркашон след неговото обаждане.
В стаята си в „Атлантик“ Пола бе събудена от будилника, нагласен за 4.00 часа. Искаше да има време спокойно да се приготви за полета с хеликоптера.
Изкъпа се, бързо се облече и за три минути успя да се гримира. Бе подредила багажа си в куфара още предната вечер. Затвори капака му и чу познатото почукване по вратата. Въпреки това извади броунинга, преди да отвори. Беше Бътлър.
— Влизай, Хари. Аз съм вече готова. Боб върна ли се?
— Още не. Но не се тревожи, тръгнаха по много заобиколен маршрут.
— Дано не се е случило нещо лошо. Никак не ми харесваше това негово връщане в Бордо.
В гласа й Бътлър усети нещо повече от приятелска загриженост. Усмихна й се окуражително:
— Боб може да се грижи за себе си. Дойдох да ти кажа друго. Реших да се махнем от този хотел. Опасно е да се задържаме толкова дълго на едно и също място.
— Къде ще идем?
— Не можах да открия друг подходящ хотел. Ще питам Боб дали можем да се преместим за няколко дни в апартамента на Изабел. Там по-трудно ще ни хванат дирите.
— Изабел? — Пола сякаш се колебаеше. — Е, аз мога да се разбера с нея, но не знам тя как ще ме понесе.
— Боб ще го уреди…
Той погледна към вратата, където се почука по уговорения начин. Извади валтера и леко я открехна, без да сваля веригата. Отвън стоеше Нюмън с някакъв рунтав непознат. Пусна ги в стаята и Нюмън ги представи на Щал с малките им имена. Пола веднага хареса приятелското държание на немеца. Той я гледаше право в очите, докато стискаше протегнатата й ръка. Нюмън обаче бе решил за всеки случай да изпита още веднъж Щал.
— Егон иска да се свърже с Кулман по телефона — каза той. — Аз ще набера — погледна към Бътлър. — Видях, че Нийлд е още долу — обира на покер администратора…
Бътлър кимна. Нийлд наистина не бе успял да заспи и беше слязъл отново във фоайето, за да поиграе карти. Малко след като Нюмън се качи с непознатия, той видя Бътлър, надвесен над парапета на стълбите. Правеше му знак, че ще говорят по телефона. Нийлд взе колодата, разбърка картите и незабелязано ги подреди така, че на администратора да се падне кент флош роял. Това сто процента щеше да го задържи на мястото му, докато горе говореха.
В стаята на Пола Нюмън избра номера на Министерството на вътрешните работи, каза паролата, предложена от Туийд, и помоли да го свържат с него. След кратка пауза се обади Лазал — гласът му беше много сънен. Изслуша Нюмън, преди да му съобщи, че шефът му е тръгнал за летището.
— Аз всъщност исках да говорим с Ото Кулман — обясни Нюмън.
Далеч по-бодрият глас на Кулман се обади миг по-късно и Нюмън подаде слушалката на Щал. Не му беше казал, че знае родния му език толкова добре, колкото и своя.
Една от първите фрази, които Щал произнесе, беше „Капитан Фишер“. Наблегна на думата капитан и Нюмън разбра, че това е паролата му за пред Кулман. Щал съобщи, че носи извънредно важно информация и че ще я пази, докато не се срещне с него. От останалите му реплики Нюмън разбра, че Кулман уверяваше агента си в това, че може изцяло да разчита на спасителите си и че може да им съобщи всичко, което прецени.
Пола погледна Нюмън, когато той седна на леглото и се взря в часовника си. Помисли си, че изглежда напълно изтощен, съсипан от безсънието, блед и измъчен. Той се наведе към нея и тихо прошепна в ухото й.
— Туийд не е в Париж. Лазал ми каза, че е тръгнал за летището.
— Но той трябваше да ме посрещне! Нали ще летя с онзи хеликоптер…
Дочул разговора им, Бътлър се приближи и тихо заговори, докато Щал се миеше в банята. Шумът от водата заглушаваше думите му: