— Туийд каза, че ще се върне от Лондон късно довечера.
— Тогава защо да летя до Париж? — Пола погледна Нюмън, който потисна една прозявка и се обърна към Бътлър. — Хари, обади се на Лазал и му кажи да отложи идването на хеликоптера с точно двадесет и четири часа.
— Добре, аз ще тръгна за Ланд — с мъка произнесе Нюмън. Вече му бе трудно дори да говори.
— Как ли пък не! — озъби се Пола. — Погледни се на какво приличаш. И това не можеш да направиш, защото едва гледаш от умора. Ще се обърнеш в някоя канавка.
— Трябва да докарам свидетелката… Мартина…
— Ще я докараме всички. Аз, Хари и Пийт ще се редуваме на волана. Ти ще поспиш отзад. Ще те събудим, когато наближим мястото.
Пола нарочно не спомена име, защото видя Щал да излиза от банята. Той постави очилата си, усмихна се и се приближи. Погледна Нюмън, после Пола.
— Добре съм — промърмори Нюмън, но се хвана за таблата на леглото, за да не падне назад. — Ти остани тук, Пола… В Ланд… опасно е…
— За теб ще е опасно, не за мен. Добре бил! Не си спал от векове, не можеш да държиш очите си отворени.
— Освен това ние с Нийлд не можем да се отделяме от Пола. Забрави ли?
Тук се намеси Щал:
— Вижте, мога да помогна, ако се налага. Спах цял ден и сега съм бодър.
— Някакво оръжие имаш ли? — попита Бътлър.
— Това става ли? Дано ти вдъхва доверие. — Щал нехайно дръпна ципа на чантата си пред очите на Бътлър и извади отвътре автомат. Беше „Хеклер и Кох“ — моделът, използван от специалните отряди на SAS. Със сгъваем приклад. Докато говореше, Щал предвидливо държеше оръжието насочено към тавана. — Деветмилиметров автомат. Скорострелност 650 изстрела в минута. Обсег 1500 метра. Имам и достатъчно резервни патрони. И гранати като тази.
— Добре си се обзавел — каза впечатлен Бътлър.
— И въпреки това щях да си умра в онзи капан в Бордо. Не можех и да помисля за бягство без транспорт. Патрулите спират всеки, особено пешеходците. Бих могъл да дойда с вас.
— Окей, смятай се нает — изведнъж се обади Пола.
Нюмън я зяпна с изненада:
— Вече ти ли командваш?
— Да. Някой трябва да го прави, докато се очовечиш. Самоизбрах се. Хари, по-добре се обади веднага на Лазал, за да върне хеликоптера.
Бътлър каза на Нюмън, че ще се преместят с багажа при Изабел, преди да тръгнат за Ланд, и се отправи към телефона. Нюмън вдигна ръка:
— Ще трябва да й се обадя, за да й съобщя… да я помоля, тоест…
— Не — твърдо отвърна Пола. — Аз ще й позвъня, преди да тръгнем. Ще я питам дали може да ни приеме, без да й казвам къде отиваме. Ще се оправя с нея.
— Продължавам да мисля, че не трябва да идваш с нас в Ланд. Ще бъде невероятно опасно.
— Вече реших. А ти се постарай да не заспиваш, докато не те завлечем до колата. Ще ни бъде тесничко — тя погледна Щал, — но ще се наместим някак. И не е лошо вие двамата да се обръснете. Ако не възразявате.
Виктор Роузуотър, облечен в английски пуловер от камилска вълна, пристигна на летище Бордо от Швейцария и си запробива път през тълпата в чакалнята. Военен патрул го спря, но той размаха пропуска си:
— Разкарайте се, бързам.
Малко по-късно влезе в колата си. След две минути вече бе оставил аерогарата далеч зад себе си. Посоката му беше Аркашон и, както обикновено, искаше да стигне там бързо.
За да избегне регистрирането в хотел, той беше наел моторна яхта, закотвена до брега на пристанищния басейн. Хранеше се в ресторантите или си купуваше храна и я готвеше в яхтата. Роузуотър беше експерт в избягването на административните формалности, чрез които се следеше кой влиза и кой напуска градовете.
След като се прибереше в яхтата, първата му задача щеше да бъде посещението в бар „Мартиника“. Бе решил да проследи приказливия ирландец, който често навестяваше кръчмата. Надяваше се след това да срещне и Пола Грей, дори това да изискваше доста търпение.
Хванал дългия калъф, Марлър слезе от самолета на „Ер Интер“ на летище „Орли“ в Париж. Пак подмина чакащите таксита — шофьорите им лесно запомняха лица.
Използва анонимността на метрото, за да стигне до невзрачния си апартамент на „Рю дю Бак“. На влизане в къщата подаде няколко банкноти на портиера — достатъчни, за да платят наема му за още две седмици.
— Върви ли бизнесът ви? — попита портиерът, зарадван от парите.
— Криво-ляво…
Марлър внимателно прегледа стаята за следи от претърсване. Ако някой бе влизал в негово отсъствие, той веднага щеше да се премести в следващата квартира — бе наел друг апартамент на няколко преки от този. Не личеше някой да е влизал.