— Седнете там, ако обичате.
Букенън се усмихна на себе си, докато се настаняваше. Уордън неудобно седна до него. Светлината от прозореца падаше точно в лицата им. Това беше стар трик — да останеш в сянката, а светлината да блъска посетителите ти в очите.
Доулиш се намръщи, когато влезе друг човек. Новодошлият се спря и внимателно огледа стаята. Сякаш търсеше всичко друго, само не и собственика й.
— Вие пък кой сте, по дяволите? Съобщиха ми само за двама служители на Скотланд Ярд.
— Специален отдел. — Туийд вдигна личната карта, изготвена в техническата лаборатория. Спокойно я прибра в джоба си, преди да продължи: — Значи неправилно са ви съобщили. Трябва да ви задам няколко важни въпроса, но ще изчакам инспектор Букенън. Той е с предимство.
— Нищо не разбирам. Сядайте. Ето там.
Камшикът посочи дивана, където имаше място за трети човек. Туийд не му обърна внимание. Приближи се до стол с красива резба, поставен до стената с камината. Седна на него и остана встрани от Доулиш, така че той трябваше да се извърне, ако искаше да го погледне. Букенън се подсмихна, разбрал тактиката на Туийд.
— Предпочитам стол с твърда облегалка. Нека инспекторът започне с въпросите си — каза Туийд.
— Той все още не се е легитимирал — процеди Доулиш. Букенън това и чакаше. Стана, приближи се до лорда, показа му картата си и остана на мястото, подпрян с лакът на полицата над камината, доста по-висок от домакина си. Извади една снимка.
— Познавате ли тази жена?
— Не.
— Хайде, лорд Доулиш. Снимката не е на фокус, а вие почти не я погледнахте. Кажете ми познавате ли жената.
— Коя е? — попита Доулиш, като взе в ръка подадената му снимка.
— Вие ще ми кажете. Май не искате да отговорите на въпроса ми. Значи я познавате.
— Глупости! Никога не съм я виждал. За какво е всичко това?
Доулиш върна фотографията на Букенън. Обърна се към Туийд, който го гледаше, кръстосал крака и прибрал ръце в скута си. После хвърли камшика на една маса, метна шапката си след него и пъхна ръце в джобовете на бричовете си.
— Това — продължи Букенън със същия равен тон, — което разследваме, е бруталното убийство на Карин Роузуотър в блатата край Олдбърг. Недалеч оттук.
— И защо дойдохте при мен?
— Защото свидетелката на убийството Пола Грей ни разказа за поне петима мъже — едри, въоръжени, с маски на лицата, които преследвали двете жени в лодка от Дънуич. Разбрах, че на „Стоманеният лешояд“ имате водолази, затова и се заинтересувах от вас.
— Дейността ми край Дънуич е благотворителна — без да печеля, аз наемам водолази за изследванията на селището, погълнато от морето преди години.
— Значи признавате, че за вас работят водолази — думите на Букенън прозвучаха като обвинение. — Целта ми е да открия членовете на групата, която е преследвала двете момичета и по-късно удушила едното от тях.
— Все още не разбирам защо дойдохте при мен.
Гласът на Доулиш бе станал агресивен. Бе започнал все по-често да поглежда към часовника си — позлатен „Ролекс“.
— Защото — отвърна спокойно Букенън — се оказа трудно да открия тези хора. Проверявате ли миналото на водолазите си, преди да ги наемете?
— Извънредно внимателно. — Доулиш се обърна с лице към Туийд, раздразнен от немигащия му втренчен поглед. — А вас какво ви интересува?
— Освен благотворителните си дейности вие се занимавате и с оръжейни сделки, от които сте натрупали състоянието си. Снабдявате ли с оръжия Франция? — попита Туийд.
— Франция има своя индустрия.
— Не отговорихте на въпроса ми. Корабът ви „Стоманеният лешояд“ някога акостирал ли е във френско пристанище?
— Вижте, вече започна да ми омръзва. Човек с работа като моята — основните ми интереси, между другото, са в областта на търговията с храни — има нужда от почивка и разтоварване. Надявам се, не ви изненадах — добави саркастично той. — С „лешояда“ обикалям из целия свят.
— Значи е кораб с двойно предназначение — тихо каза Туийд.
Доулиш замръзна. Изгледа с ненавист мъжа срещу себе си. Ако погледът му можеше да убива, от Туийд нямаше да остане нищо.
— Какво, по дяволите, искате да кажете?
— Лошо ли се изразих? — попита невинно Туийд. — Исках да кажа, че с „лешояда“ вие изследвате дъното и пътешествате по света. Служи ви за две неща, нали?
Букенън се намеси, като подаде визитката си на Доулиш: