— Ела с мен. Не си видяла всичко.
Заизкачва се по стълбата и тя го последва. Гредите на покрива бяха съвсем сухи. Явно от никъде не капеше. Бътлър стъпи на дървената площадка под капандурата и се дръпна встрани, за да може жената да погледне през стъклото. Оттук цялата местност се виждаше като на длан. Полетата се простираха чак до хоризонта. Нямаше никакви дървета. Имаше танкове. Много танкове, уверено напредващи към фермата.
— Неприятна картинка — опита се да остане спокойна Пола.
— На учение са — обади се зад тях Щал. Бе ги последвал по стълбата. — Е, поне не ни виждат. Може да променят посоката си.
Пола усети как стомахът й се свива на кълбо, докато гледаше навън. Тук-там над полето пълзяха облаци ледена мъгла. Танковете преминаваха през тях и продължаваха пътя си като акули, търсещи плячка. Щал, както винаги, бе готов за действие.
— Колата е ремонтирана. Да тръгнем обратно на север, така…
— По-добре погледни на север — прекъсна го Бътлър.
Пола и Щал едновременно обърнаха главите си. Танковете се приближаваха от три посоки — север, запад и юг. Чисто беше само на изток. А пътят водеше от север на юг.
Бътлър се спусна долу, последван от останалите. Погледна през прозореца към другата, отделена от хамбара, постройка. Останките от фермерското жилище се намираха на около десетина метра от тях. Бътлър се обърна и нещо прошава в колата. Нюмън най-после се бе събудил. Изпълзя навън и се вторачи в краката си, затънали в сламата. Огледа се изненадано и спря погледа си на Бътлър:
— Какво, по дяволите, става? — погледна часовника си. — Вече е следобед. Трябваше да сме в Ланд…
Пола му наля кафе. Той жадно го погълна и подаде чашата си за още, докато Бътлър накратко му разказваше за случилото се.
Вече напълно разсънен, Нюмън бързо се изкачи по стълбата към площадката под капандурата, за да огледа положението сам. Бътлър и Щал го последваха, а Нийлд остана с Пола долу. Танковете се бяха приближили още и сега изглеждаха огромни. Непобедими, всяващи ужас стоманени чудовища.
— Оставаме тук — реши Нюмън. — Ако се опитаме да избягаме, ще ни използват за учебна мишена, без да се замислят.
— Ако се стигне до това, и ние ще очистим няколко души. Командирите на танковете са се изправили в куполите си — каза Щал.
Докато говореше, измъкна от чантата своя „Хеклер и Кох“. Беше избърсал ръцете си с парцалите, намерени в колата.
— Прибери автомата — нареди Нюмън. — Можем само да чакаме и да се надяваме.
— Ако има на какво… — тихо додаде Бътлър.
Пола също се бе изкачила при тях. Загледа танковете като хипнотизирана. Три от машините бяха съвсем близо. Първата от тях изведнъж ускори и се понесе с рев напред. Чуваше се зловещото дрънчене на гъсениците по каменистата почва.
— Господи! — прошепна Пола.
Виждаше се съвсем ясно сержантът в купола на танка. Беше млад, носеше шлем и диво ръкомахаше. Машината се движеше безпощадно напред към фермерската къща. Намали, преди да стигне до нея, и с лекота се качи върху полусрутената й стена. Тя не издържа под тоновете стомана и рухна цялата, а след нея паднаха покривът и другите стени. Погълнат от облака прахоляк, танкът започна да мачка под гъсениците си развалините на къщата. Младият командир отново махна с ръка и изкрещя в шлемофона си. Пола ясно чу заповедта.
— Сега плевнята! Прегази я…
Последната й мисъл беше, че все пак бе успяла да се обади на Лазал от апартамента на Изабел, докато французойката правеше сандвичите. Съобщи му, че се отправят на юг и остави телефонния номер на апартамента.
Туийд се бе върнал в Министерството на вътрешните работи рано сутринта, когато Нюмън и останалите вече бяха поели към Ланд. Самолетът му беше задържан на лондонското летище поради съобщение за поставена бомба. Отлетя с пет часа закъснение.
Лазал, току-що прибрал се от „Рю дю Сосайе“, седеше в кабинета си. Изучаваше картата, когато Туийд влезе запъхтян.
— Къде е Навар?
— Има спешно заседание на кабинета. Няма начин да го измъкнем. Какво има?
— Според моите изчисления остават по-малко от шестдесет часа до началото на атаката на Дьо Форж. На летището чух, че Дюбоа е говорил на някакъв голям митинг. Казал, че скоро „народът“ щял да управлява държавата. „Народът“ означава той като министър-председател, доколкото разбирам.
— И аз чух за тази реч. Защо казваш по-малко от шестдесет часа?
— Защото Дьо Форж чака само доставката на оръжие — ракети и гранати с нервнопаралитичен газ предполагам, — преди да удари. Оръжията ще пристигнат на борда на „Стоманеният лешояд“ — кораба на милионера лорд Дейн Доулиш.