Туийд бе готов с отговора:
— Ще направим две неща, ако се съгласите с предложенията ми. Ще продължим и с психологическата война срещу Дьо Форж. Ето първото…
След пристигането си в Аркашон сержант Рей веднага се залови за работа. Не разполагаше с много време — скоро трябваше да се присъедини към отряда на лейтенант Бертие.
Рей се бе облякъл като рибар — с мушама и качулка, спусната над лицето. Обут в гумени ботуши и хванал въдицата, уверено крачеше под слабия дъжд. През рамото си бе преметнал брезентова торба. Но вместо риба в торбата си носеше бомба с часовников механизъм.
Преди това беше наблюдавал известно време моторната яхта, хвърлил въдицата си близо до „Тайфун“. Собственикът й трябваше да се намира на борда, но Рей не видя и следа от него. Явно се бе унесъл в сладка следобедна дрямка.
„Сержантът“ безшумно стъпи на мократа палуба. Огледа се за последен път, за да се убеди, че никой не го наблюдава. Извади малката бомба и натисна кончето, което активираше електромагнита в нея. Клекна и прикрепи бомбата към металната лента, опасваща кабината. Натисна второ копче и часовниковият механизъм започна да отмерва времето. Рей имаше точно пет минути, за да се отдалечи.
Забърза към колата си, сякаш раздразнен от дъжда, който се бе засилил. Хвърли въдицата и торбата на задната седалка, седна зад волана, запали двигателя и зачака. Колата се намираше на около четиристотин метра от яхтата. Погледна часовника си. Оставаше една минута.
Дъждът приглуши експлозията, но ударната вълна разтърси колата. Разкъсан, корпусът полетя във въздуха заедно с част от палубата. При падането си във водата тежките парчета от яхтата вдигаха огромни фонтани. Кърмата бе останала до брега, здраво привързана, и сега от нея се заиздига черен дим. За миг лумна огън, но дъждът от падащи късове бързо го угаси.
— Свършихме още една полезна работа — каза на себе си Рей.
Потегли веднага. Имаше среща с Бертие на брега южно от Аркашон. Рано следобед трябваше да са стигнали в Ланд.
От борда на друга яхта Роузуотър видя експлозията. Бе преместил базата си тук, очаквал подобен ход от страна на Дьо Форж. Беше взел и основната част от техническото си оборудване.
По-рано, но време на разговора си с Оскар, той беше забелязал през мрежестите пердета на илюминаторите неочакваното появяване на Бранд, забързан нанякъде край брега на пристанището.
Роузуотър не вярваше в случайните съвпадения. Само това го бе спасявало от провал досега. Където и да се намираше, винаги се подсигуряваше с второ, резервно убежище. И сега не бе повярвал в случайното присъствие на Бранд тук.
Когато водата в района на експлозията се успокои, Роузуотър сви рамене. Не го уплашиха — отдавна бе свикнал с рисковете на професията си.
Беше нощ и Нюмън седеше зад волана на колата, поела по нощното шосе към Ланд. До него Пола следеше маршрута по картата. Зад тях бяха Нийлд и Щал. В дъното Бътлър внимателно наблюдаваше пътя през задния прозорец.
Бяха изгубили много време и сега Нюмън бързо караше по шосе Н10, водещо към границата с Испания. Бяха спрели за малко на едно крайпътно ресторантче, където се хранеха шофьорите на камиони. Помещението беше пълно с дим от евтини цигари и Нюмън се спря на вратата, за да свикне със синкавата мъгла вътре. Вонята на прегоряла манджа се смесваше с острия мирис на бира. Всички маси бяха заети. Някои от посетителите стояха прави. Нюмън си проби път до бара и поръча чаша перно. После заговори на френски шофьора до себе си:
— Тръгнал съм към границата. Отивам на почивка в Испания. Но не знам откъде да мина — навсякъде е пълно с танкове.
— Продължавайте спокойно на юг. Аз идвам от Сан Себастиян. Танковете тръгнаха на север. Пътят е чист. Какво мислите за Дюбоа? Аз му нямам никакво доверие. Бас държа, че иска да влезе в правителството. Ей на това му викам политика — шофьорът се изплю на пода. — Мразя ги всичките. Заминавай спокойно на почивката си, приятелю…
Продължиха към Ланд и скоро гъста гора огради от двете страни шосето. Виждаха се следи от танковете — съборени дървета, разоран асфалт, клони, изхвърлени на шосето.
Малко преди зазоряване стигнаха Сен Жиронс, селото, където живееше Мартина. Моше бе казал, че малката й къща се намира в края на селището. След известно време откриха мястото. Нюмън с тревога установи, че всичките прозорци на къщата светят. Взе Пола със себе си и натисна звънеца. На изток се показваха първите бледи ивици на зората. Никой не отговори на позвъняването и Нюмън почука на вратата. Дочуха шум от тътрещи се чехли. Вратата се открехна, спряна от тежка верига. Отвътре надникна Мартина, напълно облечена.