— Помните ли ме? — тихо попита Нюмън. — Това е Мари. Не сме сами — в колата има наши приятели.
— Въоръжени ли сте?
Нюмън се изненада от въпроса й. Не знаеше кой отговор ще я успокои. Изведнъж разбра, че старата жена е много изплашена.
— Да, въоръжени сме…
— Влезте. Май пристигате навреме. Но не е сигурно. Помните ли пътя за гробището? Готвят се да убият още един човек. Пристигнаха с лодки… Видях ги от плажа… Гумени лодки с мотори. — Мартина хвана ръката му. — Видях един човек с вързани на гърба ръце. Мръсниците пак ще убиват. Побързайте! Може да стигнете навреме…
— Тръгваме…
Наложи се да оставят колата, когато пътеката сред дърветата стана прекалено тясна. Небето изсветляваше, но слънцето още не се беше показало. Слязоха от колата и се затичаха през гората, водени от Нюмън.
Бяха близо до морето. Чуваха рева на прибоя, а солта във въздуха гъделичкаше ноздрите им. Носеше се аромат на борове, който Пола обожаваше, но сега единствената й мисъл беше да стигнат навреме.
Бяха поспорили с Нюмън пред вратата на Мартина. Грешката му беше там, че лошо формулира предложението си:
— Ще е добре някой да остане и да пази Мартина. А и ще бъде по-безопасно за теб, ако стоиш тук…
— По-безопасно? — бе избухнала тя. — Май ме имаш за обикновен пътник. Някой, който по всяко време можеш да свалиш от влака, щом стане напечено. Губиш време, Нюмън. Аз идвам с вас…
Нюмън лесно се ориентираше сред дърветата. Скоро меката почва под краката им се смени с по-отъпканата земя на пътеката. Щал вече бе извадил автомата си, когато Нюмън вдигна ръка и прошепна:
— Стигнахме гробището.
— Тези купчини пръст гробове ли са?
— Да. Мисля, че чух глас вляво от пътеката. Да вървим!
Продължиха напред сред боровете. Нюмън вървеше в средата. Пола и Щал тръгнаха от двете му страни, а отзад останаха Бътлър и Нийлд. Всички стискаха оръжията си. Скоро излязоха на открито и видяха оловното море, набраздено от безбройни вълни.
Пола рязко си пое въздух. Ужасена, притисна с длан устата си. Намираха се на една от пясъчните дюни. Беше времето на отлива и пяната на вълните достигаше до една безкрайна широка ивица мокър пясък.
На плажа стоеше изправен лейтенант. На очите си имаше черна превръзка, а ръцете му бяха стегнати зад гърба и завързани за дървен кол, забит в пясъка. Лицето на лейтенанта бе обърнато на север. На няколко метра пред него стояха войници с насочени пушки. Между тях и мишената им беше застанала приведената фигура на друг мъж също в униформа. В отпуснатата си ръка той стискаше пистолет.
— Господи! — прошепна Пола. — Ще разстрелят лейтенант Бертие!
— Онзи по средата го познавам. Сержант Рей. Неприятно…
— Не можем ли да ги спрем?
В този момент Рей се дръпна назад. Вече нищо не делеше Бертие от насочените дула. Сержантът понечи да вдигне ръката си, но изведнъж над плажа прогърмя гласът на Нюмън. До него Щал внимателно се прицели.
— Не мърдайте, сержант Рей! След миг всички ще сте мъртви. Ако не вярвате…
Щал дръпна спусъка и разора пясъка непосредствено пред краката на войниците. Те се заковаха на местата си. Приличаха на восъчни фигури в музей. Нюмън повторно извика:
— Сержант Рей, наредете на хората си един по един да хвърлят оръжието си. Веднага!
Щал отново се прицели. Този път куршумите засипаха с пясък сержанта. Той застана неподвижно на мястото си и даде заповедта. Десет пушки паднаха на плажа. Нюмън извика за трети път:
— Хвърлете пистолета си, сержант Рей! Наредете на войниците да легнат един зад друг по корем на пясъка. Да образуват кръг с телата си. Един да гледа към морето, следващият — към брега. Хайде!
Рей трябваше три пъти да обясни на войниците какво се иска от тях. Идеята на Нюмън беше добра. Главата на всеки от легналите щеше да се намира между ботушите на човека пред него. Така нямаше да могат да говорят помежду си.
— Пийт, събери оръжията — прошепна Нюмън. — И не стой на прицела на Щал. Някой може да реши да скочи.
Нийлд бързо се справи със задачата. После изхвърли пушките във водата. Нюмън му извика:
— Претърси сержант Рей.
— Чист е — отвърна Нийлд, след като опипа професионално дрехите на гнома, чието лице се бе изкривило от омраза.
— Рей! Сега ти ще развържеш лейтенант Бертие. Нийлд, придружи сержанта и го дръж под прицел.
Когато двамата мъже се приближиха до Бертие, над плажа се спусна странна тишина, нарушавана единствено от кроткото плискане на вълните. Освободен от въжетата, Бертие разкърши китките си, протегна се и се отправи с изненадваща бързина към Нюмън.