Туийд помоли пилота да слязат по-ниско. Първо видяха камионите, бронетранспортьорите и мотоциклетите. После безкрайната колона полеви сто петдесет и пет милиметрови оръдия. А пред тях нагоре по шосе Н20 се движеше още по-дълга колона от тежките танкове. Туийд вдигна бинокъла и го фокусира върху танка в началото на колоната, предхождан от голяма група ескортиращи мотори.
Генерал Дьо Форж стоеше в купола на своя „Льо Клерк“. Беше отказал шлем и носеше кепе, а на врата му висеше бинокъл. Забелязвайки хеликоптера, той го вдигна и Туийд изпита странното усещане, че се гледат очи в очи. Дьо Форж свали бинокъла, уверено махна с ръка напред и танкът с тътен продължи пътя си.
— Вече е доста на север от така наречената територия на учението — каза хладно Туийд. — Територията, която сам определи. Учението трябваше да бъде ограничено южно от Шатору. А това тук е шосе Н20. Как, за бога, ще разчисти магистралата, за да даде път на тази армия от стомана?
— Не се съмнявам, че ще намери начин — отвърна Роузуотър. — А какво правеше Бранд в Аркашон? Чакаше „Стоманеният лешояд“?
— Да. Но може и да е имал и друга цел. Още не сме свършили с него.
Марлър седеше зад пилота на хеликоптера, полетял на юг над шосе Н20. Беше късно следобед и сноп слънчева светлина пробиваше облаците и се спускаше към земята като мощен лъч от прожектор.
— Ето ги, идват — каза пилотът на френски.
— Да освободят Париж — отвърна мрачно Марлър на същия език.
Хванал се с една ръка за облегалката на пилота, с другата вдигна бинокъла си. Група мотоциклетисти беше спряла на едно кръстовище. Зад тях войници сваляха от цивилен камион пътни табели. Марлър прочете:
„Заобиколете! Главният път е затворен! Военни маневри!“
— Дьо Форж превзема шосе Н20. Дано скоро видим и самия него.
— Копелето върви право към Париж…
Пилотът продължи да лети ниско. Марлър наблюдаваше слънчевата светлина. Скоро щеше да падне здрач, а после мрак. Което значеше, че изпълнението на мисията му може да се окаже невъзможно. Вдигна бинокъла. Видя група мотористи, понесли се по магистралата пред танковете. С широко разкрачени крака и подпрян, за да не падне, Марлър нагласи отново фокуса. Не можа да повярва на очите си. В купола на танка, който водеше колоната, стоеше изправената фигура на генерал Дьо Форж. Марлър внимателно огледа местността. На изток от пътя се издигаше ниско хълмче. Пресметна наум разстоянието.
— Можеш ли да кацнеш на онзи плосък хълм? — попита той пилота по микрофона в шлема си.
— Мястото е идеално.
— Не изключвай двигателя…
Машината се спусна в дъга настрани от магистралата. Щом докосна върха, Марлър, вече свалил шлема, грабна калъфа, блъсна вратата и скочи на тревата, приведен под въртящата се перка. Изтича до една стърчаща от земята скала, залегна, измъкна карабината, постави оптическия мерник, опря оръжието върху камъка и нагласи фокуса, щом генералският танк се появи върху кръстчето.
Дьо Форж имаше силно развит инстинкт за опасността. Той видя кацането на вертолета. Извърна се и махна уверено на танковете, идващи отзад. После даде заповед на мерача:
— На хълма на изток току-що кацна хеликоптер. Стреляй по него веднага щом си готов.
Със светкавична скорост компютърът направи изчисления на посоката и траекторията. Огромното дуло се извъртя на 90 градуса, после започна да се спуска, за да улови точно целта.
Марлър дръпна спусъка две секунди преди оръдието да изстреля снаряда и да пръсне хеликоптера на парчета. Куршумът „дум-дум“ отнесе предната част от черепа на Дьо Форж. Тялото му се свлече върху екипажа отдолу, разплисквайки кръв в очите на мерача, който механично натисна копчето.
Снарядът прелетя на около 50 метра над вертолета и падна в една ферма. Уби фермера, жена му и трите деца, които бяха седнали да вечерят.
Марлър се прицели отново и стреля три пъти над главите на вцепенените мотоциклетисти. Те наскачаха от седалките, грабнаха автоматите и започнаха да стрелят по хеликоптера, който стремително се заиздига нагоре.
В танка цареше паника. Дьо Форж представляваше ужасна гледка проснат върху екипажа и още бълващ кръв. Петте танка зад тях не знаеха, че генералът е мъртъв. Те се подчиниха на последното му махване и продължиха напред. Веригите им дрънчаха и стържеха по настилката.
Точно пред тях имаше малка горичка, а сред дърветата шофьори на бензиновози бяха хванали маркучите от цистерните на паркираните камиони и изливаха бензина по магистралата. Течността вече бе образувала малко езеро. Един фермер държеше сноп горяща слама. Той хвърли факлата и петролното езеро пламна. Огнената завеса погълна петте танка, които се движеха най-отпред.