Объркване и хаос! Въртящи се танкове, които се блъскаха един в друг в отчаяното си бягство от огнената стена. Два от тях обърнаха назад и с тътен минаха от двете страни на машината на мъртвия Дьо Форж. Удариха се челно трите танка, които се движеха нагоре по шосето. След миг цялата колона спря на пътя. Армия без командир, без заповеди, без цел.
Пламъците обхващаха полетата и подпалваха просмуканите с бензин купи сено. Хеликоптерът, отнасящ Марлър в Париж, се бе превърнал в малка точка в сивия здрач на свечеряването.
58.
Бяха изминали двадесет и пет часа и сега всички се бяха събрали в кабинета на Навар в Министерството на вътрешните работи. Навар заговори:
— Оправяме се бързо с кашата. Както сте разбрали от заглавията в сутрешните вестници, генерал Шарл дьо Форж е умрял трагично по време на учение, за което сам е настоявал да бъде използвано бойно въоръжение. Никога не ще узнаем кой го е застрелял по случайност в суматохата на шосе Н20.
— Някой от неговите хора? — предположи Марлоу.
— Такова е общото мнение. После една голяма цистерна бензин се преобърнала, а горивото пламнало. Истинска трагедия.
— Така е — отвърна Лазал с безизразно лице.
— Военното учение беше прекратено. Всички подразделения са върнати в казармите. За онова тайнствено гробище, което Нюмън откри в Ланд, няма да има съобщения.
— Че то си е просто подробност — каза Нюмън доста злобничко.
— Дьо Форж е обявил всички убити за дезертьори. Няма смисъл да разстройваме близките. Те бездруго очакват най-лошото — отбеляза Навар с типичния галски реализъм. — А записите за телевизията на двамата свидетели Мартина и Моше Щайн никога няма да бъдат излъчени. Касетите бяха унищожени. Старата дама Мартина изглежда вече доволна, след като чу за смъртта на Дьо Форж. А Моше Щайн е човек философ.
— И разгромът на „Сигфрид“ приключи — каза Кулман. — С което май приключва всичко.
Тук се намеси Туийд:
— Остава да заловим Калмар.
— А откъде да започнем? — попита Роузуотър. — Нямаме никакъв ключ към самоличността му.
— Не съм сигурен — рече Туийд. — Обадих се на Джим Коркорън — шефа на охраната на летище „Хийтроу“. Докладва ми, че е видял майор Леми да пристига с директен полет от Бордо. Коркорън го проследил, записал и номера на наетата кола. Аз се обадих във фирмата — Леми е тръгнал към Олдбърг.
— Искам да се върна там — каза Пола.
— Твърде опасно е — възпротиви се Туийд. — Звъннах и в „Гренвил Грейндж“. Познайте кой вдигна. Бранд. И той се е върнал в района на Олдбърг.
— Полага ми се отпуск — настоя Пола. — Така че ще отида там. Искам да успокоя духа на Карин…
— Идеята ти не ми харесва — каза Нюмън.
— Не държа някой да идва с мен. Това е частно пътуване.
— Какво е положението в Южна Франция? — смени темата Туийд.
— Дадохме на Дюбоа две възможности — обясни Навар. — Първата е да разпусне зловещата си расистка организация „За Франция“. Второто е да отиде на съд за държавна измяна като член на „Черният кръг“. Беше му напомнено, че гласът му е записан на онази касета. Познайте коя от двете възможности избра.
— Първата, разбира се — отговори Нюмън. — Тая гнида с лекьосана вратовръзка няма капка смелост.
— Позна. Съгласи се да разпусне партията си. Ще се върне към стария си занаят — зарзаватчия в Прованс. Ще продава гнили плодове на безумни цени. Без водач расистите са безвредни.
— А ние трябва да се върнем в Лондон — каза Туийд.
— Значи мога да посетя отново Олдбърг — отдъхна си Пола.
Беше късен следобед, декемврийски следобед, когато Пола застана до прозореца на спалнята в хотел „Браднъл“ в Олдбърг. Валма от сиви облаци нахлуваха от североизток. Прииждаха огромни вълни, разбиваха се в стената на брега и хвърляха пяната си чак до прозореца й. Бе малко по-студено от деня на отчаяното бягство през блатата с Карин, но атмосферата си оставаше същата. Беше време да излезе за разходката си, преди да се е стъмнило съвсем.
Прегледа съдържанието на чантата, стегна колана на шлифера, уви шал около главата си и излезе от стаята. Долу нямаше никой. Усмихна се на момичето на рецепцията, изтича по стълбите към входа, сви наляво и се запъти към настръхналите от студа блата.
Пресече пустия обществен паркинг и обувките й застъргаха по чакъла на пътя, водещ към бреговите укрепления. Все още работеха по тях. В момента на обекта нямаше никой — строителите си бяха отишли вкъщи. Мина покрай постройката за лодки на яхтклуба „Слодън“ и зави надолу по стръмната тревясала пътечка към блатата.