— Заради обаждането на инспектор Кулман от германската криминална полиция. Настоява до три дни да се срещнем в Люксембург. Държи да запазя това в пълна тайна. Защо в Люксембург? Бих могъл да отлетя за щаба му във Висбаден.
— За съжаление и това ще разберете, когато се видите.
— Какво ли се е случило в Сафък? — повтори Туийд. — Пола отиде там, защото знаеше, че разследвам тревожните слухове от Франция. Карин Роузуотър й казала, че е попаднала на следа, свързана с растящия хаос в републиката. Каква връзка би могла да съществува между Франция и Сафък?
— Ами ако е между Франция, Сафък и срещата ви с Кулман?
— Това е вече в сферата на фантазията.
По-късно той щеше да съжалява за думите си. Телефонът иззвъня, Моника вдигна слушалката, усмихна се и каза:
— Да се качат веднага.
После се обърна към Туийд:
— Пристигнали са Пола, Нюмън и Марлър.
— Боб сигурно е извадил душата на мерцедеса.
Когато тримата влязоха, Туийд забеляза мрачното изражение на лицето на Пола. Тя му кимна и безмълвно се сви зад бюрото. Марлър седна на края му, за да е близо до нея. Нюмън хвърли якето си на облегалката на един стол, седна и заговори, а Моника излезе да направи кафе. Туийд се облегна в креслото си и заслуша, без да прекъсва, като от време на време поглеждаше Пола.
— … и веднага след като открихме тялото, се обадих на полицията в Ипсуич. Когато пристигнаха, оставихме Бътлър и Нийлд да им покажат мястото. Закарахме Пола в местния хотел „Браднъл“, взехме стая, за да може да се изкъпе и стопли, и веднага тръгнахме насам. Това е всичко.
— Едва ли — Туийд погледна Пола. — Първо искам да ти кажа колко съжалявам за съдбата на приятелката ти Карин Роузуотър.
— Беше съвсем хладнокръвно убийство. Сега съм добре. Нощна птица съм, точно като вас, така че можем да продължим. Сигурно имате въпроси.
— Защо искаше да те види Карин?
— Тя знаеше, че работя за нещо, което мислеше, че е някаква отлично организирана служба за сигурност. Каза, че властите (определи точно тази дума) поискали от нея да разследва някои причини за влошаващите се условия във Франция. Помоли ме да отидем до Дънуич в Сафък — малко градче на крайбрежието, близо до Саутуолд.
— Знам мястото. Защо трябваше да ходите там?
— В такъв случай сигурно знаете, че по-голямата част от Дънуич е потънала в морето в резултат от ерозията на брега. По нейно предложение наехме водолазни костюми и тръгнахме. Някаква организация проучва дъното и се опитва да състави карта на потъналия град. Помислих, че е луда, попитах я какво иска да правим там. Отговори ми, че не можела да ми каже, но ме помоли да й помогна. Увери ме, че всичко това имало връзка с положението във Франция.
— Обясни ли каква?
— Не. Мислех да я подпитам по-късно вечерта, но стана така… — Тя замълча и преглътна. — Преди да напуснем Лондон, Карин се обади на някакъв неин познат в Саутуолд. Когато пристигнахме в Олдбърг, там ни чакаше моряк, който ни достави гумена лодка с мощен извънбордов двигател. Морето беше спокойно и отплавахме към Дънуич. Бяхме точно срещу града, когато Карин изключи мотора и облякохме неопреновите костюми.
— На какво разстояние бяхте от брега? — попита Нюмън.
Пола отпи половината от кафето в голямата чаша, която й бе подала Моника:
— Около половин миля, а може би и по-малко.
— Продължавай — подкани я Туийд. — Когато пристигнахте, имаше ли някой друг наоколо?
— Абсолютно никой. На дъното на лодката имаше намотано дълго въже, прикрепено в единия край към нея, а на другия беше завързана желязна кука. Карин я хвърли във водата и каза, че така ще можем бързо да изплуваме до лодката, ако ни се наложи. Господи, наложи ни се, и още как!
— Какво се случи под водата?
— В началото беше прекрасно. Ужасно студено, но останките от потъналия град бяха удивително добре запазени. Имаше дори една камбанария на църква. Плувахме сред постройките и скалите и изведнъж ми се стори, че видях голям бял кит. Стреснах се и заплувах настрани, но той не помръдна, сякаш беше закотвен. Точно тогава се появиха водолазите като някаква подводна армия — мъже в неопренови костюми, един от които стискаше нож между зъбите си.
— Искаш да кажеш, че бяха враждебно настроени? — попита провлачено Марлър.
— Искам да кажа, че се опитваха да ни убият, за Бога! Успяхме да им се измъкнем, като плувахме бързо из развалините. Карин ме заведе до мястото, където беше закачила куката — един прозорец на църквата. Тръгнахме нагоре по въжето и се качихме в лодката, онемели от ужас.
— Налей си още кафе — предложи й Туийд. Той наблюдаваше внимателно лицето и жестовете й. Знаеше, че не й е било лесно, и чакаше най-малкия знак, за да я изпрати да си почине. Но Пола изглеждаше решена да продължи.