Тежък камион подмина началото на черния път и продължи към Снейп Молтингс. Движеше се на дълги светлини. Без да включва фаровете, Нюмън потегли на голяма дистанция след него, като не губеше от поглед червените габарити. Уверено взе следващия завой. Марлър изръмжа.
— Ще свършим в канавката, ако не включиш поне габаритите.
— Няма. Забравяш, че неотдавна карах мерцедеса по този път. Помня го добре.
Марлър се поуспокои. Знаеше, че за Нюмън е достатъчно веднъж да мине по непознат маршрут, за да може по-късно да се върне по същия път, без да сбърка. Намести се по-удобно в седалката, поставил карабината в скута си.
При Тънстол камионът зави надясно по пустото шосе и продължи към пивоварните. Подмина старите складове, където през лятото се организираха концертите на Бенджамин Бритън, и продължи през притихналата местност към селото.
— Марлър, струва ми се, че шофьорът на този камион е сам. Ще го изпреваря и ще го спра. Ти излизаш, измисляш подходящ предлог и претърсваш камиона.
— Както кажеш.
Нюмън включи всички фарове, натисна педала и бързо задмина камиона. После намали, завъртя волана и спря волвото напряко на пътя като бариера. Остави светлините включени. Каза на Марлър да не затваря вратата, за да свети и лампата в купето. Той кимна, излезе и застана на тревата в края на платното.
Камионът бързо се приближаваше. Фаровете му осветиха препятствието. Шофьорът намали и спря близо до волвото.
Понечи да излезе, но Марлър го изпревари и рязко отвори вратата. Той политна навън и Марлър го хвана, за да не падне. Груба тактика, но често вършеше работа.
— По дяволите? К’во си мислите, че правите?
Беше дребен мъж с обрулено лице, на възраст между четиридесет и шестдесет години, с кръвясали очи. Носеше съвсем ново подплатено яке. Доулиш явно много държеше хората му да бъдат добре облечени. Марлър надуши миризмата на алкохол в дъха му. Коняк? Бързо размаха пред лицето на дребосъка картата си от „Дженеръл и Къмбрия“.
— Следствен отдел на Ипсуич. Искам да огледам ремаркето на този камион. Можеш и да откажеш, но тогава ще докладвам, че караш пиян. Колегата ми вече записа номера.
Марлър забеляза страх в налетите с кръв очи. Доулиш трябваше да поработи върху хората си. Дисциплината му куцаше. Шофьорът го поведе към задната част на камиона. Марлър пътьом прочете надписа отстрани: „Консервация Доулиш“. Забеляза и съвсем новите катинари на двете задни врати, докато шофьорът вадеше връзка ключове. Той се позабави при отключването, после отвори едната врата и се дръпна назад.
— Няма да намерите наркотици, ако това търсите.
— Ти чакай тук. И не се опитвай да ме заключиш — колегата ще те надупчи…
Включи фенерчето и освети съдържанието на каросерията. Редици плътно наредени една над друга платнени торби. Всяка от тях закопчана с обикновена метална катарама. Марлър отвори една и светна вътре. Беше пълна с маски с процепи за очите. Не бе очаквал това. Прегледа съдържанието и на други торби. Все същото. Странно. Много странно.
— За какво са маските? — попита той, когато скочи обратно на пътя.
— Голям коледен бал…
Марлър го сграбчи за яката на ризата, която се подаваше под якето.
— Не ме пързаляй! Можеш да се намериш в някоя от килиите на ипсуичката полиция.
— Братче, кълна се в Бога, истина е! Коледа наближава. Не знаеш ли? Доставяме рано. Поръчката е голяма. За маскен бал, предполагам. Не знаеш с кого танцуваш, докато не настъпи моментът. Полунощ. Всички си свалят маските…
Прекалено много говореше. Прекалено подробно обясняваше. Марлър го спря с ръка и изчака да заключи.
— И къде ги караш?
— … Лоустофт.
Имаше кратко колебание, преди да дойде отговорът. След толкова много приказки — сега една-единствена дума. Когато тръгнаха обратно към кабината, Марлър леко плесна шофьора по задника. Както и очакваше, ръката му се удари в нещо твърдо, скрито в задния джоб. Плоско шишенце коняк.
— Карай внимателно — предупреди го Марлър. — И изключи проклетите фарове. Заслепяваш колегата…
Нюмън бързо изправи колата, когато Марлър седна до него. Потегли веднага, преди шофьорът да е запалил отново светлините си. Марлър запали цигара.
— Това с фаровете беше умно — каза Нюмън. — Така няма да успее да види номера ни.
— Каквато беше и целта ми, приятелю. Искаш ли да познаеш какво кара по това време?
— Не обичам да налучквам.
— Бездруго щеше да загубиш. Камари торби, пълни с маски. Само това. От средата на каросерията чак до кабината. Наредени до тавана. Стори ми се, че са стотици, ако не хиляди. Каза ми някаква глупост — били за коледен купон. Излъга и за посоката — пътувал към Лоустофт. Дали да проверим къде наистина отива?