— Този път съм съгласен. Следващият разклон е при Снейп Молтингс. Залагам десет срещу пет, че ще завие надясно към Олдбърг.
— Не се хващам — Марлър изглеждаше замислен. — Да, маските в този камион трябва да наброяват хиляди. Бал с маски, значи…
Далеч пред камиона, Нюмън зави и навлезе в широката ивица трева, отделена от пътя от ниски храсталаци. Бяха стигнали разклона. Угаси фаровете и двигателя и зачака. Марлър изхвърли цигарата си и свали прозореца, за да чува по-добре.
Сред тишината на мрака, която сякаш ги притискаше към земята, се носеше далечно бръмчене на камион. Марлър погледна светещите стрелки на часовника. Един и половина. Необичайно за доставчик време.
Притихнаха, когато камионът наближи разклона. Шофьорът включи на къси и уверено зави. Но зави наляво, отдалечавайки се от Олдбърг. Нюмън също запали късите светлини, включи двигателя и последва камиона.
— Трябваше да приема облога — обади се Марлър. Нюмън продължи да кара само на габарити, когато подминаха селото. Червените стопове на камиона бяха достатъчни, за да го насочват, а краткият престой при разклона бе подобрил нощното му виждане. Камионът зави надясно по шосе А12, ускори и продължи на север. На пътя нямаше никакво друго движение.
— Изглежда, пияндурникът не ме е излъгал, когато каза Лоустофт — рече Марлър. — Но тогава можех да се закълна, че не казва истината.
— А за тези неща обикновено не грешиш, както всички знаем.
— Благодаря за безрезервния вот на доверие…
Марлър имаше усещането, че еднообразният път по магистралата го хипнотизира. Нюмън продължаваше да кара. Сега се появиха и други автомобили — от време на време ги връхлитаха блесналите очи на фаровете им. Нюмън реши да включи за по-сигурно и своите. Пусна късите светлини, но шофьорите от другата страна не си правеха този труд. Няколко пъти Нюмън реагира:
— Изключи дългите, говедо…
Камионът бързо гълташе километрите. Нюмън здраво натискаше педала, за да не изостане, но се движеше на достатъчно голямо разстояние, защото шофьорът можеше да се усети, че го следят. Марлър отново погледна часовника си.
— Бог знае по кое време ще се приберем в „Браднъл“ и дали ще ни пуснат толкова късно.
— Придумах момичето на регистрацията да ми даде ключ от външната врата, преди да тръгнем за фабриката.
— Убеден съм, че точно ти си успял да я омагьосаш…
— Явно смята, че заслужаваме доверие.
— Няма що! Доверие към хора, които влизат с взлом в частна собственост.
Готвеше се да запали нова цигара, когато видя, че камионът намалява скоростта. До Лоустофт имаше още доста път. Нюмън също намали. Недоумяваха. Проблесна десният мигач на камиона, предупреждаващ, че ще излезе от магистралата. Нюмън намали още малко и погледна в огледалото. Нищо на километри зад тях. Камионът зави по тесен път, водещ на изток към морето.
Нюмън спря пред разклона. С каменно лице се наведе напред и погледна надписа на стрелката в началото на пътя, по който бе тръгнал камионът. Имаше една-единствена дума — Дънуич.
22.
На следващия ден в „Браднъл“ Пола бе неспокойна и нетърпелива. Знаеше, че трябва да спази дадената на Туийд дума, че няма да излиза, докато не се свърже с Нюмън. Лесно е да се каже. Жената на рецепцията й бе съобщила, че са отседнали в хотела дискретно и бе дала и номерата на стаите им. В крайна сметка беше ги виждала заедно при предишното им посещение — Нюмън и Марлър.
Пола се качи на асансьора, за да стигне до стаите. На дръжките и на двете висеше една и съща табелка: „Моля, не безпокойте.“ Разочарована, тя се върна в стаята си, облече велуреното палто и един кашмирен шал. Навън беше суров, студен ден, но в хотела се чувстваше като в капан. Първият човек, когото срещна на излизане от асансьора във фоайето, беше лейтенант Бертие, представящ се за Джеймс Сандърс, тъмнокос и с черни очила. Носеше дебели панталони, поло и яке. Беше обут в маратонки.
— Здравейте, мистър Сандърс — каза бързо тя. — Успяхте ли да осигурите полезни контакти за вашето корабно оборудване?
— Времето не помага — повечето от хората са несговорчиви. На разходка ли отивате? Аз също излизам за глътка свеж въздух. Искате ли да тръгнем заедно по крайбрежната улица?
— Ще ми бъде приятно.
Той отвори вратата, която извеждаше на крайбрежната улица, и Пола излезе навън. Бертие можеше да се изпусне за нещо важно, а и така поне щеше да има занимание, докато Нюмън благоволи да цъфне.
— По-късно мога да ви закарам до някое приятно място за обяд.
— Много мило, благодаря ви, но трябва да съм близо до хотела. Очаквам телефонно обаждане — излъга тя.