Бертие вървеше откъм морето и я предпазваше от бурния вятър. Вълни, големи колкото планини се стоварваха в основата на бетонния бряг и обливаха с пяна улицата. Пола забеляза, че приземните прозорци на някои от старите къщи, издигащи се отстрани, бяха затворени с дървени капаци. А някои бяха направо зазидани. Когато Северно море наистина побесняваше, вероятно заливаше с водите си улицата и напираше към къщите. Пола вървеше, приведена под силата на вятъра. Бертие я хвана под ръка.
— Не искам да ви отвее.
— Защо не се свържете с лорд Дейн Доулиш?
Усети как при задаването на въпроса хватката му за миг се засили и после бързо се отпусна.
— Защо трябва да се свързвам?
— Предположих, че проучванията ви са стигнали до него. Той може да бъде добър клиент. Притежава огромен катамаран, наречен „Стоманеният лешояд“.
— Ще помисля по въпроса.
— Направете повече. Той живее съвсем наблизо. При Айкин.
— Къде се намира това?
„Непрекъснато греши“ — помисли си тя. Той би трябвало да е безупречно подготвен за ролята си на търговец. А един търговец не би пропуснал Доулиш.
— Нагоре по течението на Олд, по пътя за Снейп Молтингс. Сигурно знаете странните извивки на тази река.
— Знам, нали все с карти работя. Нека се отбием в „Крос Кийс“ за чаша кафе. Това е най-добрият ресторант в града.
— Чудесна идея.
Но отговорът й беше механичен. Преди бе харесвала Олдбърг — удобно място, където човек може да се скрие от целия свят и да си почине. Сега за нея градът представляваше една нощ, изпълнена с ужас, нощ на маскирани въоръжени мъже, в които няма нищо човешко, нощ, в която те преследваха нея и Карин, както глутница вълци преследва плячката си. Помнеше какво направиха — какво един от тях бе направил — с Карин.
„Стига!“ — заповяда си тя.
— Ето го ресторанта.
Бертие погледна часовника си, преди да я поведе през градината до улицата към задния вход на „Крос Кийс“. Пола с облекчение се скри от улицата. Имаше късмет — нито една капка солена вода, която би съсипала скъпото й палто, не беше попаднала върху велура.
— Тази маса устройва ли ви? Близо е до бара. Само кафе ли желаете?
Предложи й стол, задържа го, докато седне, и се отправи към бара за поръчката. В ресторанта не беше толкова студено, но Пола остана с палтото. Току-що бе забелязала кой седеше на голямата съседна маса.
Петима мъже със застрашителен вид, облечени в къси двуредни моряшки якета. Полуобърнат към нея седеше Бранд — пълен и широкоплещест. Пола погледна настрани и видя, че момичето зад тезгяха фиксира с поглед Бранд. Той се обърна и също я изгледа. Момичето си пое дълбоко въздух и заговори бързо:
— Мисля, че веднъж вече ви казах да не се връщате тук.
— Всичко е наред, той е с мен…
Лорд Доулиш се показа иззад ъгъла, който скриваше съседното помещение. Носеше дълго подплатено яке с вдигната яка, беше без шапка. Присъедини се към петимата и седна на стола, който явно бе запазен за него. Пола започваше да се тревожи — атмосферата ставаше зловеща.
Никой не разговаряше на масата на Доулиш. Облечените като моряци мъже я наблюдаваха. Тя дръзко вирна брадичката си и погледна към ниския таван от дъбови греди, който сякаш я притискаше. Тъмен дъб. Масите, без покривки, бяха направени от същото дърво. При едно от предишните си пътувания бе видяла този ресторант като приветливо и уютно местенце. Сега посетителите променяха цялата атмосфера.
Бертие се върна на масата, а сервитьорката поднесе кафето.
Пола го погледна. Седеше с лице към нея, наблюдаваше я в упор, без да говори, а очите му бяха скрити зад тъмните стъкла. От това съвсем не й ставаше по-леко. Отпи от превъзходното кафе. Бертие продължаваше да я наблюдава. По дяволите.
Тогава си спомни, че той бе погледнал часовника си, преди да влязат. Дали срещата им бе предварително нагласена? Преди да се качи за палтото в стаята си в „Браднъл“, тя бе казала на администраторката, че ще излезе на разходка. Бертие можеше да е бил наблизо и да е чул.
— Времето не е подходящо за разходка с „Кати“ — подвикна й Доулиш. — Нали не сте забравили предложението ми, скъпа?
Един от мъжете се изхили. Тя внимателно постави чашката в чинийката. Лицето й не помръдна. Погледна Доулиш:
— Може да имам време, може и не.
Доулиш глътна половината от двойното уиски. Продължи с подигравателен тон, без да оставя чашата:
— Ще бъде уникално преживяване. Един ден — и една нощ на борда на „Кати“…
Един от мъжете грубо се изсмя, но млъкна, когато Доулиш го погледна. Пола бе убедена, че тормозът й е предварително подготвен. За да я изгонят от Олдбърг? Бертие, неподвижен като статуя, продължаваше да се взира в нея иззад проклетите си очила. Един мъж бавно влезе през задния вход.