Пола имаше чувството, че самоконтролът му е железен, а търпението — почти свръхчовешко. „Прилича на хрътка, надушила дирята“ — помисли си Пола.
— Работиш като репортер за женските списания — продължи Роузуотър. — Но това е странично занимание, нали? Основното е в компанията на Туийд?
— Да, Туийд е шефът ми. Аз съм негов личен помощник — извършвам голяма част от поверителните разследвания по застраховките — жизнерадостно заобяснява Пола. — Това е главната ми работа. Но информацията е секретна, така че не мога да приказвам за това.
След добрата вечеря, полята с бутилка „Шабли“ — Роузуотър бе разбрал, че тя не обича червено вино, — той я придружи обратно до хотела. Не валеше, но ниски облаци на валма се носеха като сив дим към сушата. Вятърът се беше усилил и фучеше по главната улица като във фуния. Пола имаше чувството, че ще я отнесе нагоре. Усетил безпокойството й, Роузуотър я прихвана здраво през кръста.
— Не ми се ще да те издуха в морето — пошегува се той. — А прогнозата е, че ще има и по-лошо. През нощта вятърът ще се усили до осемдесет мили в час…
Ръката му бе все още на кръста й, когато влязоха в хотела, изкачиха стълбите и се натъкнаха право на Нюмън и Марлър. Роузуотър я пусна, каза, че му е било приятно, и изчезна в асансьора.
— Е, не си била самотна — отбеляза Нюмън с мрачно лице.
— Нещо против? — избухна Пола, разбрала погрешно причината за изражението му.
— Не. Имаме нещо за теб. Дънуич…
Майор Леми слезе от самолета на „Бритиш Еъруейс“, с който беше долетял от летище „Шарл дьо Гол“ в Париж до „Хийтроу“ в Лондон.
Беше проверил дали отрядите в Лион са по местата си. А оттам с френските вътрешни авиолинии бе отлетял до Париж. През паузата до полета до Лондон се беше обадил на някаква неизвестна английска агенция за коли под наем, за да поръча един ровър на името на Уилям Прендъргаст. На паспортните служби бе представил подправен паспорт на същото име. Със силен попътен вятър самолетът бе взел разстоянието само за четиридесет и пет минути.
Леми излезе от паспортния контрол с куфарчето, което носеше от самолета, и се отправи към изхода на летището. Беше облечен в английски делови костюм, шлифер и обувки — също английски. Същински англичанин, който се връща от чужбина.
В тълпата пътници Леми не забеляза високия светлокос мъж, който стоеше и наблюдаваше пристигащите полети. Бил Коркърън, приятел на Туийд и висш офицер от службата за сигурност на летището, погледна една от малките снимки, които му бе донесъл куриер на Парк Кресънт. Прочете името на гърба й. Майор Жул Леми.
Коркърън последва на известно разстояние Леми. Видя го да преминава край лентата, където пътниците търпеливо чакаха да се появят куфарите им. Продължи зад гърба му и през гишето с надпис „Нищо за деклариране“.
На излизане от митницата Леми ускори крачка. Група шофьори стояха зад бариерата, вдигнали табели с имена. Уилям Прендъргаст. Леми се запъти към момичето с тази табела. Коркърън можеше да го спре веднага с обвинението, че пътува с фалшив паспорт — освен ако не бе минал паспортния контрол с истинското си име. Но искането на Моника, секретарката на Туийд, беше по-особено.
Коркърън тръгна след Леми и момичето към паркинга за краткотраен престой. Изкачиха стълбите, минаха моста, влязоха в паркинга. Докато вървеше зад двамата, той извади ключовете за собствената си кола и започна да подрънква с тях. След като подаде на момичето няколко банкноти и оправи формалностите, Леми се качи в един ровър. Коркърън запомни регистрационния номер, опита се да проследи момичето, което не беше с униформа, но то изчезна.
След като ровърът потегли, той хукна към кабинета си, заключи вратата и набра номера на Моника, като се надяваше да намери Туийд.
— Няма го, Джим — отвърна бързо Моника. — Хукна нанякъде. Нещо ново?
— Типично за Туийд — да хукне нанякъде. Новото е, че един от вашите обекти току-що пристигна с полета на „Бритиш Еъруейс“ от Париж. Пътува под името Уилям Прендъргаст с взет под наем ровър, номер… Майор Леми.
Моника му благодари, затвори и работи цял час, без да мръдне. Обади се на доверено лице в службата за автомобилна регистрация, даде му номера и каза паролата, която удостоверяваше, че е от Тайната разузнавателна служба. След десет минути й се обадиха. Съобщиха й името и адреса на лондонската агенция за коли под наем. Тя не допусна грешката да се обади направо там. Вместо това звънна на един приятел в Специалния отдел, като му предаде цялата информация и му каза, че резултатът й трябва спешно. След четиридесет и пет минути той й позвъни.
— Някой си Уилям Прендъргаст се обадил днес рано следобед и наел ровъра. Разбира се, трябвало е да посочи маршрута, по който ще пътува…
— Хайде, Мартин, не ме изнервяй — помоли се Моника.
— Посоката е град Олдбърг, в Сафък…