Туийд продължаваше да се разхожда, замислен за информацията от Лазал. Сержант Рей, специалистът по експлозиви на Дьо Форж, бе изчезнал от щаба на Трети корпус. Къде можеше да се намира той? За изпълнението на каква заповед би могъл да бъде ангажиран? Е, разбира се, можеше и да си е взел отпуск. Но Туийд се съмняваше в това. Дьо Форж не би разрешил отпуск сега, когато настъпва кулминацията на кампанията му. А Леми? Още по-заинтригуващо и по-зловещо изглеждаше неговото заминаване. Майорът тайно се бе отправил към Олдбърг. Ето още една възможна връзка с Франция. На Туийд тя съвсем не му харесваше.
Реши, че трябва веднага да открие Пола. Навлече палтото си, взе бастуна, излезе от стаята, подмина асансьора, втурна се надолу по стълбите и спря пред рецепцията.
— Търся приятелката си Пола Грей.
— О, тя тръгна преди мъничко. Отиде на гости някъде в Олдбърг.
— Сама ли беше?
— Да…
— Знаете къде точно отиде? Трябва спешно да се свържа с нея — затова са ме търсили по телефона.
— Съжалявам. Нямам представа…
— Нюмън и Марлър в хотела ли са?
— Не — момичето бе изумено от тази бомбардировка, от настоятелния тон на Туийд. — Мистър Марлър си замина за Лондон. А приятелят му излезе на разходка.
— Благодаря.
Туийд реши да направи това, за което бе дошъл, за да разсее поне част от безпокойството си. Излезе през задната врата, подмина мерцедеса на Нюмън, прекоси целия паркинг и се озова на черния път. Носеше бастуна в дясната си ръка, а с лявата държеше фенерче. Беше толкова тъмно, че без лъча светлина не би могъл да се ориентира. Помнеше с подробности всички разговори. Знаеше точно пътя, по който бяха минали Пола, Нюмън и Роузуотър, за да открият пръстена под лодката. Пръстенът на майор Леми? Очевидно.
Подмина една дъсчена постройка, с надпис „Лодки“. Значи скоро щеше да стигне пътеката, която води към блатата. Мощният лъч на фенерчето освети тясна отъпкана ивица земя, която слизаше от пътя и продължаваше в блатата. Това беше. Спусна се пъргаво надолу и стъпи върху мека, податлива почва. Вятърът вееше косата му във всички посоки, но Туийд не му обръщаше внимание — бе прекалено концентриран върху пътя.
Крачеше бързо, държеше бастуна по средата, както войник носи пушката си. След известно време спря, изключи прожектора и изчака очите му да привикнат с мрака. Пред себе си видя очертанията на насипа, който ограждаше пристанището. Отново включи фенерчето, тръгна и скоро стигна до мястото, където пътеката се разклоняваше. Спря, за да размисли. Тук можеше да сгреши. Изкачи се върху насипа и проследи с поглед пътеката, която продължаваше на изток по ръба му. Пристанището беше отляво, блатата оставаха вдясно. Точно така.
Тръгна бързо по опасната пътека. Спирайки за малко, освети лодките в пристанището. Бяха покрити със сини найлонови покривала и приличаха на огромни сини яйца. Мачтите се клатеха бясно, но постепенно се укротиха. Вятърът замря. Туийд чу странен звук и хвана бастуна за дръжката.
Бастунът бе оръжие. Имаше тежка долна част и един удар с нея бе достатъчен да разбие главата на човек. А под дръжката се намираше малък бутон. С натискането му от върха излизаше петсантиметрово стоманено острие. Не беше много, но достатъчно, за да нарани сериозно нападателя. Туийд нямаше навика да ходи въоръжен, но Олдбърг се превръщаше в доста опасно място. А блатата — вероятно в още по-опасно. За да прибере острието, трябваше да натисне втори път копчето. Сега успя да определи странния шум. Стоманени въжета, които се удряха леко в металните мачти на лодките. Продължи спокойно пътя си.
Бе насочил лъча надолу от лявата страна на насипа. Трябваше да е близо до мястото, където тримата бяха открили останките от лодката. Лъчът подмина локва застояла вода, после се върна назад. Лодката с ребра, щръкнали като от труп на животно, лежеше преобърната до брега на малък поток. Ето тук бяха открили пръстена. Туийд с лекота се спусна по насипа. Стъпи на парче твърда, обрасла с трева, почва, оградена от тинята на блатото. Бавно освети всеки сантиметър земя пред себе си. Клекна за минута и внимателно огледа цялото пространство. Притисна ръката си в тревата и усети как влажната почва поддава под нея. Въздъхна, изправи се и се изкачи обратно на насипа. Всичко видяно отговаряше на очакванията му, до последната подробност.