Леми едва бе изрекъл думите си, когато Дьо Форж избухна:
— Каза, че той е убил префекта! Обясни ми подробно къде и как го е направил, а това още не се е появило в пресата. Заповядах на Бертие да се свърже с нашия човек в службата на Лазал. Той е описал покушението по абсолютно същия начин. Манто поиска половин милион швейцарски франка. Каза, че може и да откаже, но щял да чака следващата ми поръчка.
— Как, по дяволите, е разбрал, че искаме елиминирането на префекта?
— Чудно как! — изкрещя Дьо Форж. — От щаба ми изтича информация! И ти трябва незабавно да откриеш кой стои зад всичко това. Който и да е, ще бъде екзекутиран в Ланд. От тялото ще се отървем по обичайния начин.
Докато говореше, Дьо Форж внимателно наблюдаваше Леми. Майорът отвръщаше на погледа му без да мигне. Дьо Форж изведнъж смени темата, отваряйки куфарчето си:
— Лично ще проследя изпълнението — той извади един дебел плик. — Птицата ни изпрати исканата сума. Три милиона швейцарски франка. Даде ми ги, без да се колебае.
Дьо Форж остави плика на писалището и изведнъж извика: — Защо още не си започнал разследването?
Леми се втурна към вратата, но генералът каза да спре. Гласът му прозвуча застрашително тихо. Леми беше свикнал с непредсказуемите промени в настроението на шефа си. Знаеше, че сега ще му зададе важен въпрос.
— Преди да заминеш за Англия, трябваше да организираш атака на евреите в Южна Франция, която по стил да прилича на акциите на ку-клукс-клан. Направи ли го?
— Да. Беше планирана за снощи. Сигурен съм, че днес ще чуете новини за нея. А и ще видите акцията — един журналист с пистолет в гърба и фотоапарат в ръката трябва да е заснел всичко.
Лазал беше мрачен, когато Туийд, Пола и Нюмън пристигнаха на „Рю де Сосайе“. Французинът ги поздрави учтиво, поръча да донесат кафе и изчака, докато четиримата останат сами.
— Какво е станало, Рене? — тихо запита Туийд, усетил безпокойството на домакина.
— Шефът на моя отряд в Бордо ми изпрати по куриер този местен вестник.
Той разтвори вестника на бюрото си, обърнат към тях. На първата страница имаше огромна снимка, една от най-зловещите, които Пола бе виждала. Заглавието крещеше:
„ОБЕЗУМЕЛИ АНТИСЕМИТИ В ТАРБ. ДВАДЕСЕТ ЕВРЕИ ИЗГОРЕНИ ЖИВИ“
Снимката беше кошмарна и злокобна. Фигури, покрити от глава до пети в бели чаршафи, понесли запалени факли. Чаршафите бяха зашити така, че образуваха конус над невидимите глави на хората под тях. На конуса имаше цепки за очите. Всяка фигура държеше горяща факла в едната ръка и дълъг нож в другата. Групата от около четиридесет души образуваше триъгълник. Водачът й бе застанал при върха му, малко пред белите фигури, и носеше пламтящ Лотарингски кръст.
Но не само това гореше в нощта. Горяха и хора — гологлави или с кепета, те тичаха, докато пламъците поглъщаха телата им. Туийд обърна на следващата страница, която бе пълна със снимки. Овъглени трупове лежаха, сгърчени по земята. Пола преглътна и стисна устни.
— Това снощи ли е станало? — попита Туийд.
— Да. Група евреи се събирали в някакъв стар замък и тълкували там свещените книги. Доколкото разбрах, било е нещо като клуб — срещали са се редовно. Тъй че враговете им са знаели кога жертвите ще бъдат там.
— Ужасно е — прошепна Пола. — Защо са го направили?
— То е очевидно — каза Нюмън. — Знаем, че антисемитизмът е жив в много страни. Някой във Франция подработва населението или поне тази част, която е настроена срещу евреите.
— Но това е било истинско клане!
— Именно. Насилие в крайната си форма, което да засили хаоса. Човекът, стоящ зад всичко това, е чудовище.
— Сигурен съм, че човекът е Дюбоа — каза Лазал. — Речите му са изпълнени със злоба към всички чуждестранни елементи, както той ги нарича. И особено към евреите.
— А журналистът? — попита Нюмън.
— Шефът на DST в Бордо твърди, че е бил отвлечен. После насила бил накаран да направи тези снимки. Президентът е в ужас. Бедата е там, че той заминава за Лион.
— Днес ли?
— Да. С него ще пътува и министър-председателят. На всичкото отгоре ще се движат с „Те Же Ве“. Проблемът с осигуряването на безопасността им е изключителен. Но това е просто още едно нещо, за което да мисля. Останалите съвсем не са малко. Както казал веднъж Чърчил, главата ми всеки момент ще прелее. Или нещо подобно. Това, което сега ще ви съобщя, е строго секретно.
— Ясно — каза Нюмън, разбрал, че именно неговото присъствие притеснява Лазал.
— Снощи бе убит префектът на Париж.
— О, господи! — простена Пола. — Той беше един от малкото мъже, на когото можехте да разчитате.
— Точно затова са го ликвидирали. И сега най-важното — решихме да не оповестяваме този факт. Ще мълчим пред пресата и обществеността.