— Как, за бога, ще успеете да го направите? — попита Нюмън.
— Ще кажем, че е в отпуск. Той наистина имаше нужда от почивка. Аз му отказах, но за това никой не знае. Имаме свидетел на убийството. Освен това ми се обади и някакъв французин, който се представи като Манто. Твърди, че той е убил префекта. Отскоро започнахме да чуваме за този нов наемен убиец — Манто. Професионалист е, така че сега се изправяме срещу двама — Калмар и Манто.
— Освен ако — обади се тихо Туийд — те не са един и същ човек. Така той хитро би усложнил издирването.
Лазал го погледна:
— Не бях и помислил за това. Но напълно пасва на всичко останало. Свидетелят, за който ви споменах, е тук. Ако искате, може да я разпитате. Жена е. Вероятно ще ви каже нещо, за което аз съм пропуснал да я попитам…
Лазал се обади по интеркома. Пола се обърна към вратата, любопитна да види свидетелката. Туийд се съгласи с предложението на французина да седне зад бюрото му и се настани, сплел пръстите на ръцете си. Вратата се отвори и един униформен служител въведе последния свидетел, който Пола бе очаквала.
В кабинета влезе ниска и пълна жена, облечена като просякиня. Стискаше голям вързоп, увит в парче мръсен плат. Изгледа свирепо униформения служител и заговори на Туийд, предположила, че той е началникът, а Лазал — негов подчинен:
— Искаха да ми вземат вързопа. Там е всичко, което имам. Никога не го изпускам от погледа си. Пък понеже спя под един мост на Сена, ченгетата все гледат да ме изгонят. Викат, че не съм била хубава гледка за туристите. На кой ли пък му дреме за туристите?
— Моля ви, седнете, госпожо — каза Туийд на френски. — Аз лично ви обещавам, че никой няма да докосне нещата ви.
— По-добре тъй да направите, ако ще ме питате за нещо. Но първо ще си поискам още малко пари.
Досега Лазал беше стоял встрани, с ръце на гърба. Когато чу думите на жената, той ги извади отпред и й показа пачка банкноти.
— Ето това ще получиш по-късно. Но само ако началникът ми остане доволен от отговорите ти.
— Нали вече разговарях с вас? — продължи да мърмори тя. — Защо не му разкажете вие?
— Защото — намеси се Туийд с приятелски глас — е много важно да чуя от вас какво се е случило с префекта. Приличате ми на жена, която знае да си държи очите отворени.
— Не пропускам много, вярно си е — отвърна тя, омилостивена от тона му.
— Ако обичате, разкажете ми какво видяхте.
— Ами пресичах улицата, дето се намира префектурата. Отивах да спя. Беше един през нощта — видях часовника. Знам как изглежда префектът, защото преди ми е давал по някой франк. Повече от което и да е ченге.
— И какво се случи снощи?
Пола разглеждаше дрехите на скитницата. Беше увита в избеляло войнишко одеяло, хванато на врата й с безопасна игла. На главата си носеше голям шал, също избелял, изпод който се показваха кичури посивяла коса. От мъжките обувки на краката й стърчаха краищата на натъпканите в тях вестници. Но голите й зачервени ръце изглеждаха силни и здрави, а челюстта й енергично заподскача, когато заговори на Туийд:
— Бях малко настрани от входа на префектурата. Точно срещу него бе спряла някаква кола, до същия тротоар, на който се намирах и аз. Зад колата се беше навел мъж — изглеждаше така, сякаш завързваше обувката си. Познах префекта, когато заслиза по стълбите и се отправи към автомобила…
Предишната решителност в гласа й се бе превърнала в монотонност. Жената сякаш рецитираше нещо запаметено. „Разбира се — помисли си Пола. — Тя вече го е разказвала веднъж на Лазал.“
— Мъжът зад колата се изправи. Държеше нещо, което ми заприлича на пушка. Подпря се на покрива на колата, прицели е и стреля. Префектът се спря насред стълбите и после се влече.
— А убиецът?
— Ами скочи в колата и потегли като луд. Само не ме питайте за модела. Не ги разбирам. Никога не съм имала кола.
— Как изглеждаше убиецът? Ръст? Тегло? Шапка носеше ли? Косата му…
— Чакайте! Спрете, за бога…
— Извинете. Ще караме едно по едно. — Туийд говореше много бавно. — Забелязахте ли как беше облечен?
— Носеше някакъв плащ. Тъмно наметало. И шапката му беше тъмна. Такива плащове не се виждат всеки ден. Освен когато контетата тръгнат на опера — тя рязко затвори устата си.
— Нещо друго забелязахте ли?
— Не. Всичко стана много бързо. Няма и да го позная, ако пак го видя. После пристигнаха полицаите — изскочиха веднага от сградата. Както обикновено, вече беше късно. Това е. А, и хванаха мен, разбира се. Та какво стана с парите ми?
Туийд кимна. Лазал й подаде банкнотите, но ги отдръпна в момента, в който тя се пресегна да ги вземе. Гласът му беше груб: