Дьо Форж внимаваше да не поглежда към Джийн. Работеха всичките му инстинкти за близка опасност. Буржойн умееше да го подвежда. Дали не й беше казал прекалено много? Прекалено много се интересуваше от работата му, от плановете му, задаваше и опасни въпроси.
— Трябва да тръгвам.
Прегърна я силно. Очите му зад гърба й останаха ледени. Дали не беше време да вземе мерки? Още една задача за Калмар?
Или за Манто?
Телефонът настойчиво иззвъня.
Експресът Париж — Бордо спря в Ангулем, на север от Бордо. От него слязоха Нюмън и Моше Щайн. Последният отиде да наеме кола, а Нюмън застана в една телефонна кабина и набра номера на кабинета на Лазал. Казаха му, че го няма. Нюмън направи всичко възможно да убеди мъжа от другата страна на линията, че Лазал очаква обаждането му. Помолиха го да съобщи номера си и да изчака…
Едно рено спря до отсрещния тротоар. Караше го Моше Щайн. Евреинът се престори, че не вижда Нюмън. Беше късно следобед, а по небето се гонеха ниски мрачни облаци. Скоро щеше да се спусне нощта, а до вилата на Щайн в Ланд имаше много път. При това трябваше да се отбият и в Аркашон.
Преди да напусне Париж, Нюмън си бе купил комплект съвсем нови дрехи. Сега бе облечен с френски шлифер, френски обувки и панталони, а на главата си носеше барета. Вбесен, той продължаваше да чака. Щеше ли въобще някой да се обади? Изведнъж телефонът иззвъня…
Лазал, все още в кабинета на Навар, вдигна слушалката, когато телефонистът осъществи връзката и я подаде веднага на Туийд, разбрал, че Нюмън се обажда от обществен телефон.
— Пристигнахме в Ангулем — докладва Нюмън. Говореше бързо. — Монетите ми свършват. Отиваме в Аркашон. После в Ланд. Моше е с мен — внимаваше да не спомене името Щайн. — Ако се случи нещо неочаквано, оставете съобщение на Изабел. О, не съм ви дал номера й. Той е… Моше ми разказа доста и ми се струва, че сега ще преследват именно него. В Ланд се случвали странни неща. Вилата му е близо до селцето Сен Жиронс. Адресът, който ни даде в Париж, бе фалшив. Вилата е близо до морето. А Сен Жирон се намира на шосе Д42 — то се отбива от НЮ и продължава на запад. Ето и телефонния номер…
— Запомних го — отвърна Туийд. — Пола ще се отправи на юг. Може да има нужда от убежище. Имаш ли една минута време да поговориш с нея?
— Дайте ми я.
— Боб — започна бързо и ясно Пола, — кажи ми само дали Изабел може да ме приюти?
— Да. Ще я предупредя, че идваш. Паролата ще е „Грюер“ — това е вид сирене.
— Благодаря ти, Боб.
— Пола, по-добре не идвай тук. Моше ми разказа някои неща, докато пътувахме. Тук е по-опасно, отколкото около „Браднъл“…
— Тогава се пази. Хайде не искам да те задържам повече. Пола прекъсна връзката, преди той да успее да възрази.
Нюмън остана замислен в кабината около минута. Господи! Недоверието и заплахата завладяваха всичко. В самия щаб на DST Моше не бе посмял да съобщи истинския си адрес! Секунда преди да се обади Лазал, Нюмън бе дочул телефонистката да казва „Министерство на вътрешните работи“… И дори в тази крепост на сигурността Пола бе наблегнала на думата „само“, за да го предупреди да не говори излишно. Не бе споменала и фамилията на Изабел.
Замисли се дали не бе казал нещо, което да свързва пряко Изабел с Аркашон. Припомни си целия разговор. Не, не го беше направил. Но всичко дотук налагаше един-единствен извод — по върховете вече се бе наместило предателството, измяната, платените доносници.
Започна лекичко да ръми. Ситни и леденостудени, водните капчици повече приличаха на мъгла. Нюмън излезе от кабината, бързо прекоси улицата и седна до Щайн. Куфарът му се намираше на задната седалка.
— Да тръгваме, Моше.
Дълго пътуваха на юг в нощта. Нюмън видя някаква ярко осветена бензиностанция, приличаща на запалена насред пустошта факла. Каза на евреина да спре, за да заредят.
— Имаме достатъчно бензин.
— Въпреки това ще заредим — настоя Нюмън.
Слязоха от колата и той влезе в малкия магазин до бензиностанцията, докато Моше пълнеше резервоара. Нюмън бе виждал много снимки от Втората световна война и сега веднага разпозна една голяма стара немска туба за бензин, оставена до рафтовете. Възрастният човек, който обслужваше колонката, го погледна, когато излезе от магазина, понесъл тубата. Нюмън се усмихна:
— Трофей от войната?
— Имам няколко. В края на войната един немски шофьор на път за Германия ги изхвърли от камиона си.
— Ще ми я напълните ли? Искам да имаме резервно гориво. Ще ви платя за тубата колкото поискате.
Човекът вече бе свършил с резервоара и я напълни догоре, а Нюмън му подаде парите. Внимателно завинти капачката и постави тубата в багажника на колата.