— Трябва да се обадя на един човек — каза Нюмън. — Не вярвам да се забавя повече от половин час, но не мога да съм сигурен. Искаш ли да ме изчакаш в някой хотел? После ще мина да те взема.
— Разбира се, приятелю. До гарата има малък хотел. Можем да идем първо там, а после да вземеш колата.
— Така ще е най-удобно — съгласи си Нюмън. Беше уморен и идеята да отиде пеша до апартамента на Изабел никак не му харесваше. Беше й се обадил от обществения телефон в едно село по пътя, за да я предупреди, че идва. А гласът й бе прозвучал толкова щастливо, че той започваше да се тревожи.
Моше спря пред някакъв малък хотел, взе куфарчето си, слезе от колата и се отправи към входа, като пожела успех на Нюмън. Леден вятър фучеше по улиците на градчето. Студът беше непоносим. За десет минути Нюмън стигна до апартамента на Изабел. Облечена в синя пола и сако, тя обви ръце около него.
— Господи! Не можеш да си представиш колко се радвам, че те виждам. Чу ли последните новини, Боб? Ужасно е… — тя отново започна да говори бързо. — Президентът е мъртъв, убит е. Взривили са влака, с който е пътувал за Лион. Министър-председателят също е мъртъв, Боб. Бил е в същия влак…
— По-бавно, по-бавно, Изабел.
— Ще ти направя едно чудесно горещо кафе. Премръзнал си. Нищо чудно, като знам какво е навън. С мляко и без захар го обичаш, нали? Виждаш ли, спомням си… Ела и се настани в хола. Запалила съм камината. После ще поговорим…
Нюмън седна на канапето в уютния хол. Огънят в камината пропукваше приятно. Помагаше му да съсредоточи мислите си.
Президентът и премиерът бяха мъртви. По време на разговора си с Дьо Форж Нюмън бе усетил стремежа на генерала да действа независимо от никого. Властта на президента му бе действала като усмирителна риза. Сега Дьо Форж можеше да прави каквото си иска, неограничаван от никого. В Париж щеше да настъпи объркване, а после хаос. И всичко това означаваше, мислеше си той, че двамата с Моше ще бъдат в още по-голяма опасност тук, в Ланд. Това, което Моше му бе разказал, показваше рисковете, на които се излагаха. А сега рисковете ставаха тройно по-големи.
— Ето кафето… — Изабел остави подноса на малката масичка и наля в две чаши. — Ужасна новина, нали? Добре че дойде. Сега сме пак само двамата.
Тя седна на земята, подвила дългите си крака като котка, и се облегна на коленете му, отпивайки от кафето. Нюмън зададе въпроса, който го притесняваше:
— Къде е сестра ти? Има ли опасност да се върне?
— Не. След теб ми се обади Лусил от Стокхолм от апартамента на гаджето си. Ще остане по-дълго. Влиза ни в положението. — И усмивката й беше котешка.
— Така ли? Името ми знае ли?
— Разбира се, че не! Държа да си в безопасност, макар че имам пълно доверие на Лусил. Но нали знаеш как си говорят хората в леглото — все ще каже нещо на гаджето си. Сега знае само, че при мен е един приятел. Изглеждаш като истински французин с тези дрехи.
— Това беше целта ми! — Нюмън бе свалил баретата и шлифера си. Беше го направил, преди да попадне под властта на топлината от камината, а и на Изабел. Ръката й нежно галеше коляното му. Усещаше, че ако тя продължи още малко с ласките си, като нищо щеше да прекара нощта с нея. Реши да вземе мерки навреме и рече:
— Скоро ще трябва да тръгвам.
— Боб, много ли се ядоса, когато ти казах по телефона за връщането ми в Бордо?
— Не, но успя да ме разтревожиш. Олекна ми, когато разбрах, че си се отървала от главорезите. Те щяха да те убият — също както Анри на гара „Сен Жан“.
— Вместо това аз ги убих.
— Защитавала си се храбро и умело. Завършило е трагично за тях, но си го заслужаваха.
— Трябва да ти се изповядам за…
— Да не съм свещеник?
— Естествено, че не си — тя се засмя дяволито. — Теб най-малко мога да приема за свещеник. — Ръката й се придвижи към бедрото му и остана там. Той положи своята върху китката й, за да й покаже, че му е приятно, а и за да й попречи да шава много.
— Анри си водеше един бележник. Беше се свършил и се готвеше да продължи записките си в нов. Даде ми стария, за да го пазя. Обещах му да не чета написаното — каза ми, че е опасно, — и аз удържах на обещанието си. Скрих го сред дрехите си в апартамента в Бордо. Още е там.
— Защо не ми го даде? — тихо попита Нюмън.
— Забравих. Знам, че звучи идиотски, но просто забравих. Толкова много и ужасни неща се случиха. Убийството на Анри. Двамата мъже, които следяха апартамента, докато ние бяхме вътре. Опитвах се да правя точно това, което ти ми казваше, за да успеем да се измъкнем невредими.
— Но нали все пак се върна там за брошката си?
— За бога! — избухна тя. — Онези двамата почукаха на вратата ми! Знаеш какво стана после. Пак забравих за бележника. Надявам се, не го намираш за странно!