— Виждаш ли нещо? — пита Ломбардо, като надвиква извънбордовия двигател.
— Няма табелки, ако това имаш предвид.
— Може да сме сбъркали мястото.
— Кемал каза, че е тук, а и скицата на руснака сочи същото.
— Колко даде на този самоук картограф за нея?
— Сто долара.
Ломбардо добива вид като че ли е сдъвкал цял лимон.
— Колко ли пъти я е продавал досега?
Каела сочи към сушата.
— Онази височинка ми се струва обещаваща.
Туп!
Каела отмята глава назад при необикновения шум. После забелязва неправилната дупка в гумираната тъкан на лодката, само на една стъпка от главата си. Тя решава, че някоя от многобройните лепенки по корпуса се е откъснала, в резултат от жестокото тръскане върху вълните и се обръща към Мехмед, но турчинът се е изправил със странно изражение на лицето и притиска длани към гърдите си. После се свлича, сякаш и на него му изпускат въздуха и се катурва през борда. Останал без контрол, двигателят се обръща на една страна и поредната вълна подхваща лодката отстрани. Тя я надига и показва част от дъното на следващата вълна, която я преобръща с лекота, като изсипва пасажерите в морето.
Небето се завихря над главата на Каела, когато студената вода обгръща тялото й. Тя потъва две-три стъпки, след което изплува на повърхността, но не вижда светлина — главата й се намира под обърнатата лодка. Потапя я и излиза на открито. Край нея изплава голата глава на Ломбардо, а после и на Дънди.
— Как сте? — провиква се тя, като ги приближава.
Ломбардо изплюва остатъка от пурата си.
— Какво стана, по дяволите?
— Май застреляха Мехмед.
— Застреляха? Ти да не си луда?
— Хвана се за гърдите и падна през борда. — Каела се насочва към носа на лодката, следвана от Ломбардо. — Ето тук попадна първият куршум, преди вторият да убие Мехмед.
— Господи! — възкликва Ломбардо и пъха пръст в дупката. — Бедното копеле!
Дънди пристига с мощен кроул и тримата остават така, хванати за лодката. Решават да се държат за нея докато се появи Кемал, вместо да рискуват и да излязат на сушата. Зодиакът е почти под вода, но в някои негови отседи все още има въздух. Опитват на няколко пъти да върнат съда в нормално положение, но тежестта на двигателя и хлъзгавата обла повърхност на надуваемите части правят задачата неизпълнима. Уморяват се бързо, а вълните ги изтласкват все по-близо до плажната ивица.
— Това е положението — заключава Ломбардо, след като поредният опит ги е оставил без дъх. — Май, щем не щем, ще се приземим.
— Ами ако копелетата, дето стреляха по нас, са още там? — обажда се Дънди.
— Да не би да криеш някоя по-добра идея?
— Изстрелите сякаш дойдоха под прав ъгъл откъм бреговата линия — обажда се Каела. — Дайте да се скрием под лодката и да опитаме да я изместим покрай брега.
— Нямаме кой знае какъв избор — отбелязва Ломбардо и скрива глава под водата.
Когато останалите двама го последват, той казва с усмивка:
— Я вижте! — Хваща непромокаемите торби, завързани за бордовете на лодката: — Камерите са невредими.
Каела се смее гръмко в тясното пространство:
— Тъкмо ще можем да снимаме нападателя, ако рече да ни застреля.
— Трябва да признаеш обаче — историята си я бива, нали, Дънди?
— Мисля, че вие двамата сте откачени, като всички янки! Ама и аз не падам по-долу — иначе какво бих правил с вас? Слушай бе, малката, нали твоят руснак ти каза, че мястото е изоставено?
— Каза, че руснаците са си отишли много отдавна.
— Може да е някое място като онези островчета в Тихия океан, в които японски войници са се крили десетилетия след края на Втората световна война, без да знаят, че е свършила — обажда се Ломбардо. — Може би тукашните момчета не знаят, че Студената война е приключила. — Подобна възможност явно го въодушевява.
— Звучи ми малко пресилено — отсъжда Каела.