— Това е странно, защото аз пък си мислех, че сте изпаднал от борда на някой пиратски кораб.
Остин се смее и прокарва пръсти през разрешените си коси.
— Допускам, ме приличам на пират, но все пак, нямам и най-малкото намерение да се шегувам — вие сте точно копие на онова момиче от храма. Макар и доста по-млада, защото допускам, че онова изображение ще е някъде от четвъртото хилядолетие преди Христа.
— Всякак са ме наричали — отвръща тя, — само не и египетска мумия. Благодаря за комплимента, ако това беше комплимент. Както и, че ни спасихте кожата. Няма да можем да ви се отплатим, мистър Остин.
— Можете да започнете с това, да ме наричате Кърт. А аз мога ли да ви казвам Каела?
— Разбира се — отвръща усмихнато тя.
— Ами сега, след като сме вече стари приятели, ще приемете ли поканата ми за вечеря?
Тя оглежда пустинния бряг.
— Какво точно имате предвид? Нещо от наръчника за оцеляване на скаута ли? Корени и билки, гъбки и къпини?
— При скаутите изкарах по-малко от година, а грубите фуражи никога не са ми били слабост. Мислех си по-скоро за нещо като патица с портокалов сос. Почти съм сигурен, че мога да ви осигуря маса с изглед към водна площ.
— Тук ли? — включва се в играта тя.
— Не, там. — Той сочи към хоризонта, където се е появил тюркоазен на цвят кораб. — Това е „Арго“. Разправят, че неговият готвач е работил за „Четирите сезона“20, преди да бъде отмъкнат от НАМПД.
— Мама не е родила нито един глупак — казва Каела. — А само глупак би отказал подобна покана. Не мисля обаче, че съм подходящо облечена за подобна изискана вечеря.
— Положително ще намерите нещо подходящо на борда. Ще се осведомя, когато направя резервацията. Само радиостанцията ми остана цяла при последното приземяване. Съберете приятелите си, докато се свържа с кораба. Но побързайте — намираме се на руска територия, а поне аз лично не нося паспорт. Не бива да прекаляваме с гостоприемството им.
Каела го проследява с поглед, докато той се насочва, към повредения летателен апарат. Има усещането, че е изправена на прага на страхотна серия. Кой ли е този мъж? Не е някакъв грубиян. Провиква се към Майк и Дънди да приключват със снимките. След това тръгва след Остин.
6
Москва, Русия
Запазил пълно самообладание, Виктор Петров оставя слушалката на вилката, сплита пръсти и се заглежда в пространството. След няколко мига на размисъл, той се изправя и тръгва към прозореца. Погледът му се плъзга по приличащите на репи куполи на катедралата „Василий Блажени“, а ръката му се насочва към дясната буза. Почти не усеща допира на пръстите си до подобната на пергамент кожа върху белега, където завършват мъртви нервни окончания. Колко време от тогава? Петнадесет години. Странно. Само един телефонен звън и споменът за страховитата болка се завърна.
Петров наблюдава тълпите, плъзнали в лятната жега и жадува за зимата. Както мнозина свои сънародници, той изпитва огромна слабост към снега. Руската зима е остра и безмилостна, но тя е спасила родината му от армиите на Наполеон и Хитлер. Любовта му към снега има и по-прозаичен източник — той покрива видимите язви на града, поглъща шума му и скрива повсеместната корупция с бялата пелена на невинността.
Връща се при очуканото метално бюро — най-големия предмет в неподредената стаичка. От едната страна има старомоден телефон с шайба. От другата — факсов апарат. Празна кантонерка се мъдри в ъгъла — главно за красота. Мъничкият кабинет е само една от множеството кутийки, разположени на десетия етаж на земеделското ведомство — извисен сив паметник на баналността на социалистическата архитектура. От външната страна на вратата е напечатано върху малко картонче: СИБИРСКА СЛУЖБА ПО РАСТИТЕЛНА ЗАЩИТА. Петров рядко има посетители. Понякога се появява заблудена овца, само за да научи, че РАСТИТЕЛНАТА ЗАЩИТА се е преместила отдавна неизвестно къде.
Независимо от спартанската обстановка на работното си място, Петров разполага с огромна власт в руските правителствени среди. В основата й се крие анонимността, която го пази далеч от хорски погледи. Спомня си старото време, когато „Правда“ добросъвестно отпечатваше снимка на съветското ръководство, застанало на трибуната, за да наблюдава поредния парад на „Червения площад“. Всеки намек, че някой от редицата е възможен наследник на управляващия в момента тиранин, беше равнозначен на смъртна присъда за нещастника. Петров бе овладял до съвършенство изкуството да бъде незабележим. Той беше като онова легендарно същество, което е надарено със способността да се слива с околната среда, като непрекъснато променя формата и окраската си. Тази му способност му позволи да надживее трима премиери и безброй членове на Политбюро. От много години не бе допускал снимката му да се появи където и да било. Портретните снимки в личното му досие бяха на отдавна починали мъже. Никога не допусна да се назове с определено име длъжността му. През цялата си дълга кариера, той беше наричан просто „сътрудникът“.