Подплатеното с кожа палто е разкопчано, за да покаже запасан на пояса кобур. Мъжагата държи в ръка пушка. През гърди носи патрондаш, а на кръста — сабя. Под палтото носи куртка в кално-сив цвят, а краката му са обути във високи кожени ботуши. Униформата и очевидно едва сдържаният зъл нрав издават у него казака — представител на войнствена каста, която населява крайбрежните на Черно море райони. Тавров се сгърчва от отвращение. Именно казаци причиниха гибелта на неговото семейство и той винаги се старае да стои настрана от това племе, което черпи утеха от страха, който предизвиква у другите.
Мъжът оглежда пустата рубка.
— Сам ли сте?
— Първият помощник спи там, отзад — отвръща Тавров, като кимва с глава към каютата си. — Пиян е и не чува нищо. — Предлага на непознатия цигара.
— Казвам се майор Пьотр Якилев — казва мъжът, като отклонява цигарата, — а вие ще правите онова, което ви се казва, капитан Тавров.
— Можете да разчитате на точността ми, господин майор.
— Аз не разчитам на никого. — Приближава и изстрелва думите си една по една: — Нито на белите, нито на червените. Нито на германците, нито на британците. Всички са против нас. Дори казаци преминават на страната, на болшевиките. — Втренчен в капитана, той търси най-малък признак на несъгласие. Като не вижда никаква заплаха от тази страна, той посяга с дебели пръсти.
— Цигара.
Тавров му подава целия пакет. Майорът пали и вдишва дима, като да е скъпоценен еликсир. Капитанът забелязва изговора на казака. Собственият му баща е служил като кочияш при заможен господар и Тавров добре познава говора на руския културен елит. Този мъж има вид на степен дивак, но говори като високо образован човек. Тавров знае, че в много случаи за командири на казачеството се назначават синове на благороднически фамилии, получили подобаващо образование във военни академии.
Тавров забелязва изтощението, изписано върху лицето на офицера, както и леката отпуснатост на раменете.
— Дълго ли пътувате? — пита той.
Майорът се усмихва безмълвно.
— Да, дълго и трудно. — Той пуска две струйки дим през ноздрите си и вади манерка с водка. Отпива дълга глътка и се оглежда: — Този кораб вони — отбелязва майорът.
— „Звездата“ е стар, престарял господин с голямо сърце.
— От това не смърди по-слабо — посочва офицерът.
— Когато човек е стигнал моята възраст, той се научава да не обръща внимание на подобни дреболии и да приема с благодарност онова, което му дава животът.
Майорът избухва в смях и тупва капитана по гърба с такава сила, че немощните му дробове се раздират от болезнен пристъп на кашлица. Казакът му подава манерката. Капитанът успява да поеме глътка. Водката е много добра — нищо общо с питието, на което е свикнал. Огнената течност гаси кашлицата и капитанът връща манерката, за да хване отново руля.
Якилев скрива водката в джоба на палтото си.
— Какво ви каза Фьодоров? — иска да знае той.
— Единствено, че ще качим пътници и товар, които означават извънредно много за Русия.
— Не сте ли любопитен?
Тавров свива рамене.
— Чух какво става на запад. Предполагам, че става дума за високопоставени чиновници, които бягат със семействата си и малкото лични вещи, които могат да вземат със себе си.
Якилев се усмихва.
— Хубава легенда.
Тавров пита на свой ред:
— Защо се спряхте на „Одеска звезда“? Има куп други кораби, които са пригодени за превоз на пасажери.
— Размърдайте мозъка си, капитане! — отвръща пренебрежително Якилев. — Никому не би минало през ума, че този стар цървул може да превозва важни пътници. — Хвърля поглед в тъмата на нощта. — Колко време ни трябва до Константинопол?
— Две денонощия, ако всичко върви добре.
— Погрижете се да бъде така.
— Ще направя всичко, което е по силите ми. Друго?
— Да. Наредете на екипажа да стои настрана от пътниците! Една готвачка ще влиза в кухнята, за да приготвя храна. Никой да не я заговаря. С мен числото на охраната е шестима и ще бъдем по всяко време нащрек. Ако някой се появи близо до каютите, без да е викан, ще бъде застрелян на мига. — Слага длан върху кобура, за да подчертае сериозността на думите си.
— Ще съобщя това на хората — казва капитанът. — Обикновено на мостика съм или аз, или първият помощник. Казва се Сергей.
— Пияницата?