Вече бяха бодили десетки такива спорове и той знаеше отговорите й наизуст.
— Бракониерът не беше шпионин нито на лорд Майдог, нито на лорд Джентиан — успокои го тя.
— Майдог е събрал многобройна армия на североизток. Имението ни заема по-централно място от неговото. Реши ли да го завземе, за да го използва като твърдина във войната срещу краля, няма да успеем да го спрем.
— Вразуми се, Арчър. Кралските войски няма да ни оставят да се защитаваме сами. А и бракониерът не бе изпратен тук от бунтовен лорд. Умът му блуждаеше. Майдог не би наел празноглавец за разузнавач. Джентиан не е прозорлив като Майдог, вярно, но не е и чак такъв глупак, та да използва за шпиони хора с объркани, изветрели мозъци.
— Добре, добре — извиси раздразнено глас Арчър. — Тогава се връщам на теорията, че ти си причината. Още щом те разпозна, той захленчи как ще го убият и явно е бил правилно осведомен. Как си го обясняваш? Кой е този мъж и защо е мъртъв?
Мъртъв е, защото ме нарани, помисли си Файър. Или защото тя го бе видяла и бе разговаряла с него. Звучеше несвързано, но с Арчър щяха да се посмеят добре, ако бе в настроение за такива шеги. Убиецът на бракониера беше лика-прилика с Арчър, защото и той мразеше да нараняват Файър и да се запознават с нея.
— Бил е ловък стрелец — отбеляза на глас тя.
Арчър продължаваше да се взира ядосано в далечината, сякаш очаква убиецът да изскочи иззад някоя скала и да му помаха.
— Ммм?
— Щеше да се спогодиш с този убиец, Арчър. Стрелял е през външните решетки и през решетките на клетката на бракониера, нали? Явно е бил добър стрелец.
Възхищението от уменията на другия стрелец го поразведри.
— Не само. Съдейки по дълбочината на раната и ъгъла, сигурно е стрелял отдалеч — от дърветата отвъд хълма. — Арчър посочи голото възвишение, където Файър се бе изкачила снощи.
— През два реда решетки е улучил гърлото на бракониера! Поне знаем, че никой от съседите ни не го е направил лично. Не биха могли.
— А ти?
Въпросът бе малък подарък, с цел да повдигне духа му, защото нямаше изстрел, който Арчър да не е в състояние да повтори. Той й се усмихна широко. После я погледна с присвити очи. Лицето му поомекна.
— Какъв звяр съм! Не те попитах как се чувстваш тази сутрин!
Мускулите по гърба й бяха като стегнати възли, превързаната ръка я болеше, цялото й тяло плащаше прескъпо за самоналоженото снощно изпитание.
— Добре съм.
— Студено ли ти е? Вземи палтото.
Файър се уви в палтото му и двамата приседнаха върху стъпалата на терасата. Обсъдиха плановете на Арчър да подготви нивите. Наближаваше пролетната сеитба, а северната земя, камениста и студена, винаги се съпротивляваше на опитите на земеделците да я опитомят.
От време на време Файър долавяше как чудовищни птици кръжат наоколо в небето. Криеше съзнанието си от тях, за да не разпознаят чудовищната плячка долу, но те, разбира се, не подбираха жертвите — утоляваха глада си с всякакви живи създания. Една забеляза Файър и Арчър, спусна се и се зарея над главите им. Безсрамно, ослепително красива, тя се пресегна към умовете им, излъчвайки гладно, примитивно и странно успокоително чувство. Арчър се изправи и я простреля. После простреля и втора. Първата — виолетова като изгрев, втората — бледожълта като луна, падаща от небето.
Файър си помисли как, паднали на земята, чудовищата поне обагрят пейзажа. През ранна пролет нямаше много цветове в Северен Делс — дърветата бяха сиви, а тревата, щръкнала на туфи между камънаците, кафевееше след зимата. Дори в разгара на лятото Северен Делс не бе пъстроцветен, но поне сивото на кафяви петна се превръщаше в сиво на зелени петна.
— Кой откри бракониера? — попита небрежно Файър.
— Товат. Един от новите стражи. Още не го познаваш — отговори Арчър.
— О, да! Младият с кафяво-оранжевата коса, която хората наричат червена. Харесвам го. Има силна воля и умее да защитава мислите си.
— Познаваш го значи? И харесваш косата му? — попита Арчър с познатия остър тон.
— Арчър, моля те! Не казах, че харесвам косата му. Знам имената и познавам лирата на всички мъже, които стоят на пост в къщата ми. Добрите обноски го изискват.
— Вече няма да изпращам Товат в къщата ти — тросна се Арчър и тя замълча за миг, за да не отвърне с нещо неприятно за съмнителната му, лицемерна ревност.
В момента предпочиташе да не забелязва доловеното у него чувство. Преглътна въздишката и подбра думи, за да защити Товат.