На лунната светлина тя смътно различаваше кулите на моста, който строяха над бурните води на Крилатата река. На дневна светлина Файър наблюдаваше от време на време как хората висят на въжетата си или пазят равновесие по скелето на вид толкова паянтово, че човек недоумяваше как устоява на течението. Дъхът й спираше всеки път, когато някой от строителите скочеше над бездната.
Положението със зелената къща беше малко странно, защото Роен беше решила да я вземе от Бриган и да я даде на Файър.
— Разбирам защо я вземаш от Бриган — каза Файър в малката зелена кухня, водейки този спор с Роен за трети или четвърти път. — Ти си кралицата и това е къщата на кралицата, а каквото и да е постигнал Бриган, надали ще стане кралица. Обаче Наш ще си има кралица, Роен, и тази къща й се полага по право.
— На нея ще й построим нещо друго — нехайно махна тя.
— Това е къщата на кралицата — настоя Файър.
— Това е моята къща — отсече Роен. — Аз я построих и мога да я дам на когото си поискам, а никой повече от теб, Файър, не се нуждае от място за спокойно уединение от двора.
— Имам си място за уединение. Имам си къща на север…
— На три седмици път — изсумтя Роен, — и адски мрачна през половината година, Файър, оставаш в кралския двор и аз искам да вземеш тази къща, за да живееш в нея. Подслони Бригандел и Ханадел или ги изхвърли, както искаш.
— За която и жена да се омъжи Наш, тя вече достатъчно ще ме мрази…
— Ти си кралска особа, Файър, независимо дали го разбираш, а и бездруго ще прекарваш повечето си време тук, ако дам къщата на Бриган, така че край на споровете. Освен това ти отива на очите.
Последното й твърдение, абсолютно нелепо, остави Файър без думи, а и не й помогна особено, когато Тес, която месеше тесто в ъгъла, кимна многозначително и додаде:
— Освен това цветята са червени, златисти и розови, почитаема внучке, ако не сте забелязали, а и сте виждали как онова голямо дърво ей там става цялото червено през есента.
— Наксдел два пъти се опита да открадне дървото — отбеляза Роен и с радост смени темата. — Искаше го в собствения си двор. Изпрати градинарите да го изкопаят, обаче клоните, докосващи земята, се бяха превърнали в корени, затова задачата им се оказа невъзможна. И налудничава. Как изобщо си е представял, че ще го вкара вътре — през покрива ли? Накс и Кансрел искаха да притежават всяко красиво нещо, което зърнат.
Файър се отказа. Не беше съвсем редно, но истината бе, че тя обожаваше малката зелена къща, градината и дървото в нея, и копнееше да живее тук, обаче не искаше предишният й обитател да си тръгва. Нямаше значение кой е бил притежателят и от кого я е отнела. А колкото до сивата петниста кобила — разведоха я край зелената къща, обясниха й, че това ще стане домът на Файър и тя също я избра за свой дом. Пасеше зад къщата на скалата над пристанището и спеше под дървото, а понякога излизаше да потича със Смол и с Файър. Сама си беше господарка, което не пречеше Файър да я прибира и извежда; Хана да я нарича Кон, а Бриган да сяда на пейка в градината, преднамерено да излъчва благост и да се преструва, че не забелязва как тя се прокрадва към него, как протяга ноздри почти до рамото му и предпазливо го души.
Нощем Файър разтриваше стъпалата на Тес и вчесваше сребристобялата й коса, която стигаше почти до коленете. Баба й настояваше да й прислужва и Файър я разбираше. При всяка възможност настояваше да прави същото за нея.
Само един човек, с когото Файър прекарваше известно време, нямаше какво да й даде в замяна. След последното сражение във войната лейди Мургда, обвинена в предателство и в опит за убийство, стоеше в тъмницата. Съпругът й беше мъртъв. Брат й — също. Единствено поради напредналата й бременност пощадиха живота й. Нахвърляше се върху Файър с горчиви и грозни думи, когато тя я посещаваше, но въпреки това посещенията не секваха, макар и причината нерядко да оставаше неясна за самата Файър. Състрадание към силна, но пропаднала личност? Уважение към бременна жена? Така или иначе тя не се страхуваше от язвителния език на Мургда.
Един ден на излизане от килията на Мургда се натъкна на Наш, който влизаше с помощта на Уелкли и един от лечителите. Стиснала ръката му и зачетена в посланието в погледа му, разбра, че не единствено тя изпитва състрадание към окаяното положение на Мургда.
Напоследък Файър и Наш не си говореха много. Помежду им се бе изградило нещо нерушимо — връзка, основана на спомените и на опита, отчаяна привързаност, която не се нуждае от думи.