— Иска ми се да можех да си махна краката — простена Клара, — докато бебето се роди и после отново да ги закрепя за тялото. И гърба също. И раменете.
Файър се приближи до Клара, за да разтрие раменете й, да успокои съзнанието й и да направи каквото може за окаяното й състояние. Гаран, който не обръщаше внимание нито на едната, нито на другата, се вгледа намръщено в някакви документи върху бюрото си:
— Всички мини на юг, затворени преди войната, отново са отворени — съобщи той. — А сега Бриган смята, че миньорите не са добре платени. Наш, този мърморко и твърдоглавец, е съгласен с него.
Файър плъзна кокалчетата си по възелчетата от мускули по шията на Клара. Дворцовият ковач й изработи два пръста, които се закрепваха с ремъци и й помагаха да взема и да носи неща. Не й помагаха за масажа, затова ги свали, свали и шала от главата си, за да облекчи напрежението в темето си.
— Трудът на миньорите е тежък и опасен — отбеляза тя.
Гаран хвърли писалката си върху бюрото до нейните пръсти.
— Парите не падат от небето.
— Нали тези хора копаят златото за кралството?
Той се намръщи на думите й.
— Клара, ти какво мислиш?
— Пет пари не давам — изстена Клара. — Не, не, остани на това място. Точно там.
Гаран наблюдаваше как Файър разтрива бременната му сестра. Когато Клара отново изстена, усмивка започна да подръпва ъгълчетата на устата му.
— Чувала ли си как те наричат хората, Файър? — попита той.
— Как?
— Чудовището, което дава живот. Чувал съм да подхвърлят и „чудовището закрилник на Делс“.
— Леле! — възкликна Файър едва чуто.
— Някои кораби в пристанището са вдигнали нови платна в червено, оранжево, розово и зелено. Виждала ли си ги?
— Това са цветовете на делсийското знаме — отвърна Файър. Без розовото, додаде тя мислено, пренебрегвайки розовата ивица в периферното си зрение.
— Разбира се — рече Гаран. — Сигурно така ще обясниш и онова, което правят на новия мост.
Файър си пое малка глътка въздух и прикова поглед върху Гаран.
— Какво правят на новия мост?
— Строителите са решили да боядисат кулите зелени — отговори той, — и да облицоват напречните подпори с огледала.
Файър примигна.
— Какво общо има това с мен?
— Представи си как ще изглежда по изгрев и по залез — отвърна Гаран.
С Файър се случи нещо странно: внезапно тя изгуби борбения си дух. Отстъпи от усещането, което този град имаше за нея, и видя всичко ясно. Беше незаслужено. Не се дължеше на нея, а на разкази, на представи за нея, на преувеличение. Това съм за хората, помисли си тя. Не знам какво означава, но явно съм това за хората.
Ще трябва да го приема.
Имаше някои дреболии от Арчър, които използваше всеки ден, без да се замисля. Колчана й за стрели и предпазителя за ръка, меки и удобни след дългогодишна употреба — Арчър й ги беше подарил отдавна. Сега част от нея копнееше да ги захвърли, защото щом ги видеше, сърцето й тайно се свиваше от болка. Не можеше обаче да го направи. Невъзможно бе да ги замени с друг лък и с друг предпазител за ръката.
Един ден седеше в слънчевия край на главния площад, докосваше меката кожа на предпазителя си за ръка и размишляваше, когато заспа на стола. Събуди се внезапно, объркана и паникьосана, защото Хана й удряше шамари и крещеше. Но разбра, че Хана се опитва да я спаси от три чудовищни буболечки, които прелитаха над врата и ръцете на Файър и я хапеха безпощадно.
— Кръвта ти сигурно е страшно вкусна — каза детето подозрително и плъзна пръсти по гневните браздулици, които хукваха една след друга по кожата на Файър.
— Само за чудовищата — отвърна Файър мрачно. — Хайде, дай ми ги. Съвсем ли са прегазени? Имам ученик, който сигурно ще иска да им направи дисекция.
— Ухапали са те сто шейсет и два пъти — оповести Хана. — Сърби ли те?
Сърбеше я, и то непоносимо, и когато се натъкна на Бриган в спалнята му — завърнал се едва наскоро от дългото се пътуване на север — беше по-свадлива от обичайното.
— Винаги ще привличам насекоми — заяви му тя войнствено.
Той вдигна поглед, радостен, че я вижда, макар и малко изненадан от тона й.
— Е, така ще е — съгласи се той и се приближи да докосне ухапванията по гърлото й. — Горкичката. Неприятно ли ти е?