Файър знаеше историята; знаеше своята история. Кралство, осеяно с подземни тунели, пещери и тайни планински проходи не може да търпи безвластие. Има прекалено много убежища за лошите неща.
В Делс започнали да избухват войни, не истински войни с ясно изразени политически опоненти, а хаотични планински войни — съсед срещу съседа, пещерни разбойници срещу имението на беден лорд, съюз от лордове срещу краля. Брокър отговарял за потушаването на размириците из цял Делс. Бил по-добър военачалник, отколкото Накс заслужавал, и няколко години се сражавал храбро. Той и армията обаче били оставени на произвола на съдбата; в Кралския град Кансръл и Накс били заети да си запълват времето с жени и опиати.
Перачка в двореца родила на крал Накс близнаци. После Брокър извършил тайнствената си простъпка и Накс му отмъстил. В деня, когато унищожил военачалника си, Накс нанесъл смъртоносен удар върху всички надежди за порядък в страната. Размирниците се развихрили. Роен родила на Накс още един тъмнокос син на име Бриган. За Делс настъпили отчаяни времена.
Кансръл обичал да се обгражда с отчаяние. Забавлявало го да унищожава и бил ненаситен за забавления.
Изнасилвал малкото жени, които не успявал да прелъсти със силата на красотата или на ума си. Убивал малкото жени, забременели от него. Не искал да се пръкнат бебета — чудовища, да пораснат и да застрашат могъществото му.
Брокър така и не съумя да отговори на Файър защо Кансръл не е убил майка й — фактът си оставаше загадка, но Файър знаеше от опит, че не бива да се надява на романтично обяснение.
Все пак бе зачената във време на необуздан разгул. Кансръл навярно или бе забравил, че е обладал Джеса, или не бе забелязал бременността й — та тя бе най-обикновена дворцова слугиня. Изглежда бе осъзнал бащинството си едва когато детето се родило с толкова смайваща коса, че Джеса го нарекла Файър.
Защо й бе позволил да живее? Файър не знаеше отговора и на този въпрос. Воден от любопитство, той дошъл да я види, вероятно решен да я удуши. Взрял се в лицето й обаче, вслушал се в звуците, които издавала, докоснал кожата й, попил миниатюрната й, недосегаема, съвършена чудовищност и незнайно защо се отказал да я унищожи.
Още като бебе я взел от майка й. Човеците — чудовища имаха прекалено много врагове; искал тя да отрасне в усамотено, безопасно място, далеч от Кралския град. Довел я в своето имение в Северен Делс, където рядко се мяркал. Оставил я на смаяния иконом Донъл и неколцина прислужници и готвачи. „Отгледайте я“, наредил им той.
Файър си спомняше другото. Съседът й Брокър се заинтригува от сиротното чудовище. Започна да й дава уроци по история, писане и математика. Тя прояви интерес към музиката и той й намери учител. Арчър й стана другар в игрите, а после доверен приятел. Майка му Алис бе умряла от упорито заболяване, повалило я на легло след раждането на Арчър. Пратеници известили Брокър, че Джеса също не е сред живите. Кансръл ги посещаваше често.
Визитите му я объркваха, защото й напомняха, че има двама бащи, които страняха един от друг, разменяха си само неизбежните любезности и винаги застъпваха различни мнения.
Единият бе мълчалив, недодялан и неугледен в количка. „Дете“, казваше й меко той, „както ние те уважаваме, като пазим умовете си от теб и се отнасяме добре с теб, така и ти трябва да уважаваш приятелите си и да не използваш силите си срещу нас. Разбираш ли ме? Съгласна ли си с мен? Не искам да правиш нищо, ако не го проумяваш.“
Другият й баща бе ослепителен и бляскав и през онези ранни години — жизнерадостен почти винаги. Целуваше я, прегръщаше я и я отнасяше на ръце в леглото. Тялото му бе горещо и наелектризиращо, а косата му — като топъл сатен. „На какво те учи Брокър?“, питаше я с глас, гладък като шоколад. „Упражняваш ли се да използваш силата на съзнанието си срещу прислугата? Съседите? Конете и кучетата? Трябва да го правиш, Файър. Правилно е и е твое право, защото ти си моето прекрасно дете, а красотата има права, каквито обикновените хора не притежават.“
Файър знаеше кой от двамата е истинският й баща. Него наричаше „татко“, а не „Брокър“, него обичаше по-отчаяно, защото той винаги или пристигаше, или си тръгваше и защото в мимолетните мигове с него не се чувстваше като грешка на природата. Хората в града или в дома й, които я ненавиждаха или обичаха всеотдайно, изпитваха същите чувства и към Кансръл. Храната, която готвачите й се присмиваха, че жадува, бе същата, която се услаждаше на Кансръл, а когато той си бе вкъщи, готвачите не се подсмихваха. Кансръл сядаше до нея и правеше нещо, което никой друг не можеше — даваше й уроци как да усъвършенства уменията на съзнанието си. Общуваха, без да си разменят нито дума, докосваха се от срещуположните ъгли на къщата. Истинският баща на Файър беше като нея — всъщност, беше единственият човек на света като нея.