Пристигнеше ли, винаги й задаваше един и същи въпрос: „Мое скъпо чудовищно момиче! Държа ли се някой лошо с теб, докато ме нямаше?“. „Лошо?“ Децата я замеряха с камъни. Понякога я спъваха, удряха я, подиграваха й се. Хората, които я обичаха, я прегръщаха, ала твърде силно и ръцете им не знаеха мяра.
Все пак Файър се научи отрано да отговаря с „не“ на въпроса му — да лъже и да пази мислите си от него, за да не разбере, че го лъже. Така се обърка още повече — жадуваше да го види, а дойдеше ли, започваше да го лъже.
На четири години си избра кученце, родено в конюшните на Брокър. Поиска го и Брокър й позволи да го вземе, защото кучето влачеше единия си крак и не ставаше за работа. Беше тъмносиво, със светли очи. Файър го нарече Туай, съкратено от Туайлайт.
Туай бе весело, малко безмозъчно същество, без никаква представа, че му липсва нещо, което другите кучета имат. Вълнуваше се, подскачаше, въртеше се и понякога захапваше любимите си хора. С най-неудържим възторг, радост и ужас го изпълваше присъствието на Кансръл.
Един ден Кансръл случайно се появи в градината, където бяха Файър и Туай, Объркан, Туай скочи към Файър, ухапа я по-силно от обикновено и тя изпищя.
Кансръл се втурна към нея, коленичи и я прегърна. Пръстите й оставиха кървава следа по ризата му.
— Файър! Добре ли си?
Файър се притисна към него, защото за миг се бе изплашила от Туай. После обаче умът й се проясни и тя видя как Туай се хвърля върху остър камък — отново и отново.
— Спри, татко! Недей!
Кансръл извади нож от колана си и тръгна към кучето. Файър изпищя и го задърпа.
— Не го наранявай, татко! Моля те! Той не го направи нарочно!
Опита се да влезе в мислите му, но баща й бе твърде силен. Сграбчила го за крачолите, тя го заудря с малките си юмручета и избухна в сълзи.
Кансръл спря, прибра ножа в колана си и застина, скръстил гневно ръце. Туай се отдалечи, куцайки — скимтеше, подвил опашка. В този момент Кансръл сякаш се преобрази. Падна на колене, прегърна я отново, целуна я и й зашепна утешително, докато спря да плаче. Почисти пръстите й и ги превърза. Седна до нея и й изнесе урок как да контролира ума на животните. Когато най-сетне приключи, тя хукна да търси Туай. Намери го в стаята си — свит засрамено на кълбо в ъгъла. Взе го в скута си. Опита се да го успокои мислено, та следващия път да успее да го защити.
На другата сутрин се събуди сред тишина. Не чуваше обичайното трополене на Туай пред вратата. Търси го цял ден — около своята къща, около Брокъровата, така и не го откри. Туай бе изчезнал.
— Сигурно е избягал — отбеляза Кансръл с обиграно съчувствие. — Кучешка му работа! Горкото ми дете!
Така Файър се научи да лъже баща си когато я пита дали някой я е наранил.
С годините Кансръл започна да я посещава по-рядко, но оставаше по-дълго, защото пътищата не бяха безопасни. Случваше се да се появи пред прага й след месеци, придружен от жени или търговци на животни и опиати. Водеше и нови чудовища за клетките си. Понякога целият му престой бе белязан от въздействието на някакво отровно растение. Или пък, напълно трезвен, изпадаше в странни променливи настроения, изглеждаше мрачен и раздразнителен и се нахвърляше върху всички, с изключение на Файър. Друг път бе прекрасен и жизнерадостен като звънливите мелодии, които Файър изпълняваше на флейтата си. Тя се страхуваше от животните му, от шумното му, обаятелно, разпътно присъствие в тихия й живот. След всяко сбогуване с него я обземаше дълбока самота — единствено музиката я успокояваше и тя се залавяше с всички сили за уроците, без да забелязва каква завист предизвиква напредъкът й у учителите.
Брокър не й спестяваше истината за Кансръл.
„Не искам да ти повярвам“, повтаряше му мислено тя след поредната история за злодеянията на Кансръл. „Но знам, че е вярно, защото самият той ми разказва истории и никога не изпитва срам. Разказва ми ги като житейски уроци, чиито пример да следвам. Притеснява се, задето не използвам силите си като оръжие.“