От крепостта на кралица Роен ги делеше безкраен ден езда. Стражите препускаха бързо, заобикаляйки покрайнините на града — достатъчно близо да чуват кукуригането на петлите, ала и достатъчно далеч, за да не ги забележат. Да парадираш как потегляш на път бе най-добрият начин да те ограбят или убият по пътя.
Тунелите под планините щяха да ги отведат по-бързо до кралица Роен, но предпочетоха да ги отбягнат. Поне на север стръмните наземни пътища бяха по-безопасни от непознатото, което дебнеше в тъмнината.
Косата на Файър бе скрита, разбира се, под плътно увит шал, а дрехите й за езда бяха най-обикновени. Надяваше се обаче да не срещнат никого. Чудовищата обикновено не обръщаха внимание на красивото лице и на тялото, ако не забележеха интересна коса, но това не важеше за хората. Видеха ли я, щяха да я огледат зорко. Огледаха ли я зорко, щяха да я забележат, а очите на непознатите винаги я смущаваха.
Наземният маршрут до крепостта на кралица Роен бе стръмен и без дървета. Малките сиви планини разделяха земите на Файър и съседите й от земята на кралицата. Те можеха да бъдат прекосени пеш и бяха обитаеми за разлика от Големите сиви планини — планинския масив, простиращ се по северната и южната граница на Делс.
По билата на Малките сиви планини се крепяха селца; къщурки от грубо одялани камъни, студени и безцветни, се гушеха и в долините край входовете на тунелите. При всяко пътуване към Роен Файър гледаше тези далечни селца и се питаше какво ли е да живееш в тях. Днес забеляза, че едното липсва.
— На онзи зъбер имаше село — посочи тя.
Разбра веднага. Видя разломени основи на къщи да стърчат от снега, а в подножието на билото, където се намираше селото, забеляза купчина камъни, греди и чакъл. По нея се прокрадваха чудовища — вълци, а над нея кръжаха чудовищни грабливи птици.
Хитър нов ход на разбойниците — да изхвърлят цяло село от зъберите, камък по камък. Арчър скочи от коня си, стиснал челюсти.
— Файър. Има ли живи хора сред отломките?
Имаше много живи съзнания, но не човешки. Пълчища плъхове — обикновени и чудовища. Тя поклати глава.
Арчър стреляше, защото не биваше да хабят стрели. Първо простреля грабливите птици. После уви кърпа около една стрела, запали кърпата и я изстреля към стълпотворението от чудовища сред руините. Изпращаше пламтяща стрела след пламтяща стрела, докато огънят не лумна буйно.
В Делс изпращаха с пламъци телата на мъртвите там, където бяха отишли душите им — в пустотата. Да ги почетат, понеже всичко свършва освен света.
Продължиха бързо напред, защото вятърът довяваше непоносима миризма.
По средата на пътя видяха гледка, която повдигна духа им — кралската войска изгромоли от недрата на планинския скат и прекоси в галоп каменистата долина под тях. Файър и спътниците й спряха на възвишението и я проследиха с поглед. Арчър посочи предните редици.
— Крал Наш е с тях. Виждаш ли го? Високият мъж на пъстър кон до знаменосеца. До него е брат му, пълководеца, принц Бриган. Държи голям лък и язди черна кобила. Онзи, облеченият в кафяво, видя ли го? Великолепна гледка!
Файър виждаше за пръв път синовете на Накс и несъмнено никога не бе зървала толкова голям полк от кралската армия. Стотици войници — петнайсет хиляди, уточни Арчър, когато го попита — някои с лъскави ризници, други в тъмносивата армейска униформа, се носеха като река върху силните си, бързи коне. Мъжът с големия лък, принцът пълководец, изостана и заговори двамина в средата на колоната. После препусна отново напред. Толкова отдалеч войниците изглеждаха дребни като мишки, но Файър чуваше тропота на копитата на петте хиляди коне и усещаше необозримото присъствие на съзнанията на хилядите мъже. Различаваше и цветовете на знамето, което следваше принца, където и да отиде — гориста долина, сиво-зелена, с кървавочервено слънце сред оранжево небе.
Принц Бриган се обърна внезапно назад, насочи поглед към облаците в небето и в същия миг Файър усети чудовищните грабливи птици. Бриган описа полукръг с черната кобила, вдигна ръка и неколцина войници се отделиха от колоната и издърпаха стрели от колчаните си. Три хищни птици, две синкаво виолетови и една с цвят на зелена ябълка, закръжиха високо над реката от войници, привлечени от тропота или от миризмата на конете.