Арчър и стражите му също опънаха тетивите, Файър сграбчи юздите с една ръка, успокои Смол и размисли дали да изтерзае ръката си, подготвяйки и своя лък.
Не бе необходимо. Хората на принца действаха уверено и свалиха само с четири стрели синкаво виолетовите птици. Зелената се оказа по-умна; летеше, променяйки височината и скоростта си, и се снишаваше все повече и все по-близо до ездачите. В крайна сметка я довърши стрелата на Арчър — бърза стрела, изсвистяла надолу и над главите на препускащите воини.
Крилатото чудовище падна в долината. Принцът обърна коня си и погледна към планинските пътеки, търсейки стрелеца с опънат лък, в случай че не го хареса. Видя Арчър и стражите, свали лъка и вдигна ръка за поздрав. Посочи първо мъртвата зелена птица в долината, а после посочи Арчър. Файър разбра жеста — убитото от Арчър се полага нему.
Арчър махна в отговор: „Вземи го ти.“ Бриган вдигна две ръце в знак на благодарност и войниците му метнаха тялото на чудовището върху гърба на кон без ездач. Сега Файър забеляза, че има доста коне без ездачи, натоварени с торби, провизии и дивеч — и обикновени животни, и чудовища. Знаеше, че извън пределите на Кралския град кралската армия се изхранва сама. Колко ли храна е нужна да напълни стомасите на цяла река гладни мъже!
Тя се поправи — мъже и жени. Всеки, който умее да язди, да се бие и да ловува, бе добре дошъл в кралската войска. Крал Наш не държеше воините му да са само мъже. Всъщност думата имаше принц Бриган. Армията се наричаше кралска, но в действителност беше на Бриган. Хората говореха, че двайсет и седем годишният Наш е достолепен, ала дойдеше ли ред да се разбиват глави, честта се падаше на по-малкия брат Бриган.
Далеч под тях реката от ездачи започна да изчезва в пещера в подножието на друго възвишение.
— Днес тунелите явно са безопасни — констатира Арчър. — Де да знаех, че войниците са толкова близо! Бях чул, че кралят е в двореца си, а принцът усмирява пикийци в Далечния север.
В долината под тях принцът обърна кобилата си и я пришпори към края на колоната от войници. Първо обаче очите му се задържаха върху Файър. От такова разстояние едва ли различаваше чертите й, а и слънцето светеше в очите му. Вероятно разбра само, че е приятелка на Арчър, облечена като момче и с покрита коса. Ала лицето на Файър пламна. Беше сигурна, че принцът я позна. Бриган се извърна още веднъж назад, сякаш да докаже правотата й. Доказваше я и яростта, с която пришпори кобилата си. Както и умът му, затворен за нея и студен.
Затова досега бе отбягвала да се среща с Наш и Бриган. Естествено бе синовете на крал Накс да я мразят. Тя носеше позорното клеймо на бащиното наследство.
Пета глава
Файър се досещаше, че кралят и войниците едва ли ще минат толкова близо до дома на майка му, без да спрат. През последната част от пътуването прекосяваха скалисти хълмове, гъмжащи от отпочиващи си войници — не бяха разпънали шатри, но подремваха, печаха месо над огньовете, играеха карти. Слънцето бе слязло ниско над хоризонта. Тя напрягаше уморения си ум да си спомни дали армиите се придвижват по тъмно. Надяваше се тази войска да не пренощува тук.
Арчър и стражите му я обграждаха като стена, когато минаваха край войниците. Арчър яздеше толкова близо, че левият й крак докосваше неговия, Файър бе свела очи, но усещаше погледите на войниците върху тялото си. Беше изтощена, ранената ръка я болеше, държеше обаче съзнанието си нащрек и сновеше през мислите на всеки срещнат, търсейки неприятности. Търсеше и краля и брат му и отчаяно се молеше да не ги намери.
Сред войниците имаше и жени, ала не много. От време на време дочуваше тихо подсвиркване или стон. Чуваше и разправии, мъжете се счепкваха понякога, но никой не я заплаши.
Наближиха насипа пред подвижния мост на Роен. Файър се раздвижи, вдигна очи и ненадейно изпита благодарност, задето войниците са тук. Знаеше, че на юг от Малките сиви планини грабливите птици понякога летят на ята и забележат ли гъсто населено място, започват да кръжат над него, дебнейки, но никога не бе виждала такова нещо. Чудовищата сигурно бяха двеста — яркоцветни петна на фона на оранжево-розовия кръгозор — високо в небето, където само най-късметлийските стрели можеха да ги достигнат. Писъците им я вледеняваха. Ръката й опипа краищата на шала да провери дали някой кичур не се е изплъзнал, защото откриеха ли коя е, птиците щяха да забравят за съществуването на човешката армия. Всичките щяха да се нахвърлят върху нея.