— Тогава ме върни обратно в подножието, татко, и ме скрий. Длъжен си да ме закриляш.
В замъгленото от умора и глад съзнание на Ларч една-едничка мисъл просветна с кристална яснота — решимостта да изпълнява волята на Имикър.
Ларч се спускаше по стръмнината под падащия сняг. Момчето бе завързано за гърдите му под връхната дреха. Сабята на Ларч, лъка и стрелите му, две одеяла и няколко парчета месо в кожена кесия висяха на гърба му. В един миг масивна като жребец кафява хищна птица се появи иззад далечния скат и Ларч се пресегна изморено към лъка, но не смогна да стреля, защото тя връхлетя прекалено бързо и ненадейно. Ларч посегна отчаяно към сабята, но оръжието се изплъзна от ръката му. Отмереното свистене на метала по снега му подсказа, че сабята се търкаля надолу по склона. Ръцете на Ларч обвиха като щит детето, чиито крясъци надвикваха писъците на птицата:
— Пази ме, татко! Пази ме, татко!
Внезапно пряспата зад гърба на Ларч поддаде и те пропаднаха в мрака. Лавина, помисли си той, напрегнал всеки нерв в тялото си да защити момчето под дрехата му. Нещо остро го блъсна по рамото. Усети как плътта му се разкъсва, усети и топла мокрота. Странно как се пързаляха по стръмнината — шеметно, сякаш падат отвесно надолу. Точно преди да изгуби съзнание Ларч се запита дали не се свличат към основите на земята.
Отвори трескаво очи, обзет от една-единствена мисъл: Имикър. Тялото на момчето не докосваше неговото. Ремъците пред гърдите му висяха празни. Стенейки, Ларч опипа наоколо с длани. Беше тъмно. Лежеше върху повърхност, твърда и лепкава като лед или тиня. Помести се, за да се протегне по-надалеч, и изкрещя лудешки от болката, пронизала рамото и главата му. В гърлото му се надигна горчилка. Преглътна я и легна неподвижно. Захлипа безпомощно, произнасяйки на пресекулки името на момчето.
— Татко! — изрече гласът на Имикър съвсем отблизо. — Спри да плачеш и стани.
Стоновете на Ларч се превърнаха в сълзи на радост.
— Ставай, татко. Огледах. Намерих тунел. Трябва да тръгваме.
— Ранен ли си?
— Студено ми е и съм гладен. Ставай.
Ларч понечи да вдигне глава и изкрещя. Едва не изгуби свяст.
— Не мога. Много ме боли.
— Болката не ти пречи да станеш — заяви Имикър.
Ларч пробва отново да се надигне и откри, че момчето е право. Повърна веднъж-дваж; болката бе жестока, ала все пак успя да се подпре на колене и на здравата си ръка и да запълзи по снега след сина си.
— Къде… — понечи да попита, но силите му изневериха.
— Паднахме в процеп между скалите — обясни Имикър. — Плъзнахме се. Тук има тунел.
Ларч не го разбра, но се отказа да размишлява, защото пълзенето изискваше да напряга ума си до краен предел. Хлъзгаха се надолу към място, по-тъмно от мястото, откъдето идваха. Дребната фигурка на сина му се спускаше по хълма пред него.
— Има падина — предупреди го Имикър, но мозъкът му възприемаше толкова бавно, че докато осъзнае чутото, се прекатури през глава над скалния зъбер.
Приземи се върху главата и раненото си рамо и моментално изгуби съзнание. Когато се събуди, студен вятър с дъх на плесен го удари в носа. Намираше се на тясно, закрито място. От двете му страни се издигаха стени. Устните му помръднаха да попитат дали падайки, е наранил детето, но издадоха само стенание.
— Накъде? — чу гласа на Имикър.
Не разбра въпроса и простена отново.
Имикър повтори уморено и нетърпеливо:
— Има тунел, казах ти. Опипах стените и в двете посоки. Избери накъде да тръгнем, татко. Изведи ме от тук.
И от двете страни беше тъмно и миришеше на плесен. Така или иначе Ларч бе длъжен да избере, щом така искаше момчето. Помести се предпазливо. Главата го болеше по-малко, когато вятърът го духаше в лицето, а не в гръб. Това наклони везните. Реши да вървят срещу вятъра.
Влачи се четири дни, кървящ и гладен, и четири дни Имикър му напомняше, че може да ходи. Най-сетне излязоха от тунела и се озоваха не в светлика на монсийските възвишения, а на непозната земя от другата страна на планините. Източната земя, за която вечер, насядали около масата, монсийците разказваха глупави истории — истории за чудовища, обагрени в цветовете на дъгата, и за подземни лабиринти.
Понякога Ларч се питаше дали ударът по главата в онзи ден, когато падна по планинския скат, не е увредил някак мозъка му. С всеки изминал ден в новата земя все по-гъста мъгла обвиваше съзнанието му. Хората тук говореха различно и Ларч се бореше с чудатите думи, с причудливите звукове. Налагаше се Имикър да му превежда. С течение на времето разчиташе все повече на Имикър да му обяснява всичко.