Файър погледна изпитателно Брокър. Какво ще му кажеш?
Опитният Брокър не се подведе да й отговори гласно. Съзнанието му, чисто и силно, й подсказа със съвършена точност какво чувства, все едно й говори. Искам да обсъдим военната му стратегия, обясни й мислено той.
Успокоена, Файър ги остави насаме.
Арчър седеше на стол до стената в спалнята й. Нямаше право да влиза в стаята й без позволение, но тя му прости волността. Той носеше отговорност за имението и за нивите си. Нямаше как да тръгне толкова ненадейно с нея. Предстоеше им дълга раздяла — почти шест седмици бе пътят дотам и обратно, и повече, ако Файър се застоеше в Кралския град.
Когато навърши четиринайсет, Брокър я попита доколко е способна да влияе върху съзнанието на Кансръл. Тогава Арчър я защити:
— Нямаш ли сърце, татко? Той й е баща. Не усложнявай допълнително отношенията им.
— Само се интересувам — уточни Брокър — дали е в състояние да промени поведението му, дали може да пренасочи стремежите му.
— Любопитството ти очевидно не е безобидно.
— Неизбежно е, колкото и да ми се иска да не е.
— Все едно! Остави я на мира — възнегодува пламенно Арчър и Брокър наистина я остави на мира, поне временно.
Закрилата на Арчър сигурно щеше да й липсва. Не че се чувстваше безпомощна, просто бе свикнала да я защитава.
Извади кожените си торби от купчината в дъното на дрешника и ги напълни с бельо и дрехи за езда. Нямаше смисъл да взема рокли. Никой не забелязваше как е облечена, а и след три седмици в торбите роклите и без друго щяха да заприличат на дрипи.
— Ще зарежеш учениците си ей така? — обади се Арчър, скръстил ръце.
Тя се обърна с гръб към него, уж търси цигулката, и се усмихна. Арчър за пръв път проявяваше загриженост за учениците й.
— Много бързо реши да заминеш — добави той.
Отговори му простичко; за нея обяснението бе очевидно.
— Не съм виждала Кралския град.
— Не е чак толкова забележителен.
Би желала да реши сама. Тя затършува мълчаливо из купчините, струпани върху леглото.
— Не си стъпвала на по-опасно място — предупреди я той. — Баща ти те доведе тук, защото там не си била в безопасност.
Тя намери калъфа на цигулката и го раздруса да провери дали инструментът е вътре. Остави го до пътните торби.
— Значи според теб, Арчър, трябва да живея като пленник, за да оцелея? Но аз не искам да се крия в залостена стая със затворени прозорци. Това не е живот.
Той прокара палец по перото на стрелата в колчана до него. Взираше се намръщен в пода, подпрял брадичка с юмрук.
— Ще се влюбиш в краля.
Тя седна в края на леглото, погледна го и се усмихна.
— Няма как да се влюбя в краля. Той е слабохарактерен и прекалява с виното.
Той се втренчи в нея.
— Е, и? Аз съм ревнив и спя с много жени.
Файър се усмихна по-широко.
— За твое щастие се влюбих в теб, преди да станеш такъв.
— Но не ме обичаш, колкото те обичам аз — обвини я той. — Затова станах такъв.
Тежки думи, изречени от приятел, за когото бе готова да даде живота си. Още по-тежки преди дългата раздяла. Тя се изправи и се обърна с гръб към него. Любовта не се мери така, отвърна му мислено. Дори да нося вина за чувствата ти, не е справедливо да ме обвиняваш за начина, по който си избрал да се държиш.
— Съжалявам. Права си. Прости ми, Файър.
Тя му прости отново — охотно, защото знаеше колко бързо пламва и угасва гневът му и колко щедро сърце се крие зад него. Спря обаче до прошката. Досещаше се какво иска Арчър — тук, в спалнята й, преди да се сбогуват, но нямаше да му го даде.
Навремето й беше лесно да го приема в леглото си; до неотдавна беше съвсем просто. После някак си равновесието помежду им се наруши. Предложения за брак, любовни терзания… Все по-често по-лесният избор бе да казва „не“.
Щеше да му отговори нежно. Обърна се към него и протегна ръка. Той стана и се приближи до нея.
— Трябва да се преоблека в дрехи за езда и да си стегна багажа. Ще се сбогуваме сега. Ти слез и кажи на принца, че идвам.
Той се втренчи в обувките си, после в лицето й. Разбра я. Смъкна шала от главата й и косите й се спуснаха по раменете. Той ги събра в ръка, приведе се към тях и ги целуна. Прегърна я и я целуна по врата и по устните така, че тялото закопня разумът й да не е такъв скъперник. Накрая се отдръпна и тръгна към вратата с посърнало лице.