— Сега съм принуден да те убия — заяви мрачно той, но преди тя да смогне да осмисли думите му, добави: — Чакай! Коя си ти? Майко мила! Кажи ми, че не си…
— Коя? — настръхна Файър, вмъквайки се отново в съзнанието му, което се оказа поразително объркано — намеренията му плуваха, обвити в мъгла.
— Косата ти е скрита — посочи той. — Очите ти, лицето ти… Олеле! — Отстъпи назад. — Очите ти са толкова зелени! Настъпи сетният ми час!
Странен човек — първо щеше да я убива, после заключи, че той е мъртвец, а пък умът му се рееше напосоки. Сега й се стори, че ще побегне. Не биваше да му позволява. Сграбчи мислите му и ги подреди. Лицето и очите ми не те смайват.
Мъжът се втренчи объркано в нея.
Виждаш — аз съм най-обикновено момиче. Открил си най-обикновено момиче, ранено в гората. Трябва да ме спасиш. Заведи ме при лорд Арчър.
Тук Файър срещна известна съпротива. Мъжът се страхуваше, навярно от Арчър. Тя сграбчи по-силно съзнанието му и му се усмихна с най-ослепителната усмивка, която съумя да изобрази, сгърчена от болка и умираща от загуба на кръв. Лорд Арчър ще те възнагради. От главата ти няма да падне и косъм. Ще станеш герой.
Колебанието на мъжа се изпари. Той свали колчана и калъфа с цигулката от гърба й и ги преметна през рамо до своя колчан. Взе двата лъка, провеси здравата й дясна ръка през врата си и я поведе — по-скоро понесе — през дърветата към имението на Арчър.
Знае пътя, рече си изтощено тя, но бързо прогони мисълта. Нямаше значение кой е и откъде е дошъл. Важното бе да остане в главата му, докато я заведе у дома и хората на Арчър го заловят. Наостри зрение, слух и ум за чудовища, защото нито шалът, нито мисленият й щит срещу тях щяха да я скрият, ако надушат кръвта й.
Е, поне се бе уверила, че бракониерът е добър стрелец.
Арчър отстреля чудовищна хищна птица. В същия миг Файър и бракониерът излязоха, олюлявайки се, от гората. Стрелата излетя от балкона на горния етаж и описа красива, дълга дъга. Файър не бе в състояние да й се възхити, но бракониерът промърмори колко уместно е прозвището на младия лорд. Чудовището — яркожълто като слънчоглед — се гмурна надолу и падна на пътя пред къщата.
Стиснал леко лъка, Арчър стоеше висок и грациозен на каменната тераса, вперил очи в небето. Пресегна се към колчана, провесен на гърба му, сложи нова стрела на тетивата и огледа върховете на дърветата. Тогава ги зърна — нея и мъжа, повел я окървавена откъм гората. Обърна се рязко и влезе в къщата. Дори оттук, от толкова далече и макар да ги деляха каменните стени, Файър го чу как крещи. Изпрати думи и чувства в съзнанието му, не със заповед, а с послание: Не бой се. Залови го и го развържи, но не го наранявай. Моля те, добави, защото познаваше Арчър. Той е мил човек, и аз го заблудих.
Арчър излетя през голямата порта, сподирян от капитана си, Пала, от лечителя си и петима стражи. Прескочи хищната птица и се втурна към Файър.
— Намерих я в гората — извика бракониерът. — Намерих я! Спасих й живота!
Щом стражите го уловиха, Файър освободи съзнанието му. Облекчението размекна коленете й и тя залитна към Арчър.
— Файър… Файър — повтаряше приятелят й. — Как си? Къде другаде си ранена?
Краката й се огънаха. Арчър я подхвана и й помогна да седне на земята. Тя поклати замаяно глава.
— Никъде.
— Сложи я да легне — обади се лечителят. — Трябва да спра кръвотечението.
— Ще се оправи ли? — попита го трескаво Арчър.
— Най-вероятно — тросна се лечителят, — ако не ми се пречкаш, за да спра кръвта… господарю.
Арчър въздъхна тежко и целуна Файър по челото. Отдръпна ръце от нея и клекна наблизо, свил юмруци. Обърна глава към бракониера в хватката на стражите му и Файър го предупреди мислено: Арчър!, защото знаеше, че тревогата му ще подпали ярост.
— Мил човек, а? — просъска той на бракониера и се изправи. — Виждам, че стрелата в ръката й е от твоя колчан. Кой си ти и кой те изпрати?
Бракониерът не погледна към Арчър. Взираше се опулен във Файър.
— Тя пак е красива! Мъртъв съм!