— Балкон значи.
Някъде напред по курса на хеликоптера изгряха ярки светлини. Пилотът каза паролата си на посрещачите долу. Оттам му разрешиха да се приземи.
Машината започна да се спуска.
— Някой ме нарече Кристина.
Погледът на Дерек вече не се отделяше от нея.
— Някакъв мъж… Нищо не разбирам. Защо трябва да отговарям на някого, който ме нарича Кристина?
— Писна ми от тия глупости — заяви Дерек равнодушно.
— Какво искаш да кажеш?
— Кой ти каза за нея?
— Нищо не…
— ЦРУ?
— Познаваш ли някоя жена на име Кристина? — попита го Сиена.
— Има само един начин да прекратим тия глупости. Опиши ми балкона.
— Ама…
— Ако кошмарът ти е бил толкова ясен, сигурно си видяла ясно и откъде падаш. Нали точно това се опитваш да ми кажеш. Опиши балкона!
Сиена се поколеба. Тук вече трябваше да гадае и ако сбъркаше… Припомни си снимките, които бе видяла на стената в заключената стая. На една от тях се виждаше десетинагодишната Кристина, облегната на перило от ковано желязо, на фона На катедралата „Свети Петър“. Дано хотелът да е бил любим на семейството.
— Обширен балкон. Перилата бяха метални. Ковано желязо. Недалеч се виждаше катедралата „Свети Петър“.
Хеликоптерът се спускаше все по-ниско, светлините от имението на Дерек растяха в тъмнината, към тях се присъединиха още, осветявайки площадката за кацане.
— Ти си играеш някакви игрички с мен! — каза той.
— Игрички?
— Ако си мислиш, че няма да те убия само заради някакъв номер, който си…
— Номер? Не разби…
— Млък! Нито дума повече!
— После сънувах, че яздя пони.
— Какво?
— Че съм малка и яздя пони. Навсякъде се виждаха алпийски върхове. Обаче никога не съм ходила в Швейцария и никога не съм имала пони. Как изобщо съм разбрала, че това, което яздя, е пони? А аз дори го обичах. Божичко, да не би да губя разсъдъка си?
13.
— Още колко ни остава до Ница? — попита Малоун.
— Един час.
Чейс надникна през илюминатора на самолета на Управлението. Небето на изток посивяваше. Скоро щеше да съмне.
— Ще ни трябва оръжие и специално оборудване.
Джеб кимна.
— Още през февруари, когато се съгласи да работиш с нас, уредих да ни чакат, в случай че ни потрябват.
— След като кацнем и заредим, едно от тия момчета ще трябва да отлети до Париж.
— Защо, какво има в Париж?
— Новата приятелка на Беласар и баща й.
— Какво имаш предвид?
Малоун обясни.
Джеб повдигна вежди.
— В колко часа трябва да пристигне Ахмед? — попита Чейс.
— В два следобед.
— Значи имаме време.
— За какво?
Когато Малоун му каза, веждите на Джеб отскочиха още по-нагоре.
— Рискована работа.
— Имаш ли предвид нещо друго?
— Знаеш, че нямам.
— Тогава смятам да го направя — със или без помощта ти.
— Хей, кой е казал, че няма да ти помогна?
— Но номерът няма да стане, ако не успея да вляза във Франция. Трябва ми паспорт.
Джеб бръкна в джоба на сакото си.
Малоун пое паспорта и го изгледа смаяно.
— Как…
— Беше между документите, които ми донесоха на „Дълес“, докато зареждахме.
Чейс сведе поглед към името и към снимката си.
— Томас Кориган?
— Не е зле да имаш измислено име, ако нещата тук се объркат.
— Не бива да се объркват. Не трябва да се объркват.
— Може би това ще ти даде още по-голяма надежда.
Малоун поклати глава озадачено, когато Джеб му подаде още един паспорт. Снимката вътре бе на Сиена, а името под нея — Джанис Кориган.
— Благодаря ти — каза Чейс.
Ето това наистина бе основателна причина да се надява.
Десета част
1.
— Откъде знаеш тези неща? — прошепна яростно Дерек на сантиметър от лицето й.
Сиена бе просната на едно от креслата в библиотеката, в което я бе блъснал още като влязоха.
— Какви неща? Нямам представа за какво говориш. Разправих ти просто какъв странен сън сънувах.
— В който падаш от балкон, а след това яздиш пони.
— Не. Не в едно и също… Събудих се и пак задрямах. После пак. Няколко сънища се преплетоха.
— Какъв цвят беше понито?
Сиена напрегна памет да си спомни снимката.
— Беше някакъв тъмен цвят. Но гривата му беше бяла.
— В Алпите, казваш.
— Да. — Сиена поклати глава. — Защо правиш такива работи? Престани да ме тормозиш. Ако ще ме наказваш, наказвай ме. Но престани с тези…
— На колко години беше, когато го имаше това пони?
— Не съм казала, че съм имала пони. Просто сънувах, че…
— По дяволите, на колко години беше?