На снимката беше написана дата — 1949 година. А датата на кръщелното свидетелство на Кристина — 1939 г.
— Десет…
— И откъде го имаше това пони?
„Ето това е краят — помисли си Сиена. — Ако не позная…“ Очевидният отговор беше „От мама и татко“, но нещо в трескавия поглед на Дерек й подсказа, че тук има някакъв капан, че понито е ужасно личен въпрос. Какво толкова има значение кой й е подарил понито? Освен ако…
— От брат ми.
Дерек потрепера.
— Защо сънувам такива сънища? — почти изплака Сиена.
На вратата се почука.
— Не сега! — извика Дерек, без да се обръща.
— Искаш ли аз да отида да посрещна Ахмед на летището? — долетя гласът на Потър иззад вратата. — Или ще пратиш само охраната?
— Посрещни го!
— Как обаче искаш да се държа? Приятелски или сдържано?
— Както искаш! Просто ни остави на мира, мамка му!
След кратка пауза стъпките се отдалечиха нататък по коридора.
Дерек отново насочи цялото си внимание към Сиена.
— Кой ти каза за балкона и за понито?
— Никой нищо не ми е казвал! Аз ги сънувах!
— Какво още сънува?
— Някакъв карнавал.
— Какъв по-…
— Фиеста. На улицата. Хората бяха облечени в карнавални дрехи.
— Къде?
Хората от снимката изглеждаха латиноамериканци. Сиена си спомни още една снимка, на която зад Кристина се издигаше внушителната статуя на Христос, разперил ръце встрани, сякаш да запази града. А знаеше, че единствената такава статуя на Христос се намира в…
— Рио.
Освен всичко това, градът бе известен по цял свят с карнавалите си, но на Дерек не му направи впечатление.
„Бог да ми е на помощ, май сбърках“, помисли си Сиена и се напрегна, очаквайки удар.
— Рио — промълви Дерек, впил яростен поглед в нея.
„Сега ще ме убие“, помисли си тя.
— Кристина обичаше ужасно Рио… — промълви Дерек унесено, после изведнъж се сепна и с грубо дръпване я изправи на крака. — Кой ти каза за сестра ми?
— За сестра ти? Не знаех, че имаш сес…
— Имах!
— И името й е било Кристина? — попита го Сиена.
— Тя почина много отдавна. Да не би да се опитваш да ме убедиш, че си сънувала нея?
— Нищо не се опитвам да те убедя! Никога не съм чувала за нея, докато ти не…
— Да не си мислиш, че няма да те убия, защото ще ми се стори, че все едно убивам сестра си?
— Убиваш сестра си ли?
Изражението на Дерек бе ужасяващо.
— Кристина да не е паднала от балкон? Да не би да съм сънувала как е умряла?
Дерек потрепера от пристъпа на ярост.
— Колкото и да я обожавах, винаги намираше начин да ме вбеси. Точно както и ти ме вбесяваш.
Усетила внезапен хлад, Сиена разбра какво се е случило на балкона онази нощ.
— В съня ми… някой ме бутна.
Дерек вдигна ръка.
— Моля те, не ме убивай пак! — прошепна Сиена.
2.
Потър разсеяно гледаше как летището на Ница бавно расте пред очите му, докато хеликоптерът внимателно се спуска към него. Нарочно тръгна по-рано да посрещне Ахмед. Каквото и да е, само да е далеч от Дерек. Далеч от крясъците му. Да го гледа как се държи с него като със слуга. „Свърши ли всичко това, напускам“, каза си Алекс.
Хеликоптерът се отпусна меко на обичайното си място в единия край на летището. „След като взема Ахмед — продължи той мислите си, — ще го закарам до имението и утре по това време, когато се погрижа за жената и бизнесът е уреден, ще го върна обратно на летището и просто ще продължа. Спестил съм пари. Подготвил съм се за времето, когато Дерек ще се обърне срещу мен. И тогава ще види той какво е да разчиташ само на себе си.“
— Имаме много време. Зареди машината — каза той на пилота и след това се обърна към охраната: — Хайде да отидем до терминала.
Вместо обаче да станат, двамата пазачи гледаха покрай него към тримата механици в работни комбинезони, отворили вратите и насочили пистолети към тях.
Единият от охраната едва не извади пистолета си, но като видя зловещото удължение на заглушителите отпред, се отказа и повече не посмя да мръдне.
— Помисли си хубавичко — насърчи го единият от механиците. Беше здравеняк с късо подстригана руса коса. — Така. А сега много бавно, само с връхчетата на пръстите си, извадете оръжията и ги сложете на пода… Браво! Ако правите каквото ви казваме, никой няма да умре.
— Кой… — започна Потър, но русият не му обърна внимание.
До хеликоптера спря ван.
— Всички вън. Ще се повозите малко.
Пазачите се спогледаха несигурно.
— Хей, ако искахме, досега да сте мъртви — каза мъжът. — Играйте чисто и ще се измъкнете живи. — Направи нетърпелив жест с пистолета. — Мърдайте!