Руснаците бяха там, все още неможещи да проумеят, че Беласар наистина бе използвал оръжието. Пребледнели, двамата продължаваха да се взират през преградата на двете стъкла към Сиена. Малоун застана до тях и с преливаща от мъка душа я загледа как отчаяно дърпа дръжката на вратата, а после вдига поглед към тавана, опитвайки се да намери изход. Отоците по лицето й бяха станали по-ярки. Сърцето му се късаше, като ги гледаше. Но те бяха последното нещо, което би могло да се отрази на красотата й.
— За колко време се развива болестта? — попита той руснака със сведените рамене.
Гледайки в краката си, той отвърна:
— Обикновено за седем до десет дни.
— Обикновено?
— Променихме вируса така, че процесът да се ускори. Но това е само на теория. Никога не сме експериментирали върху хора и не допускахме, че Беласар може да направи такова нещо.
— Колко?
— Три дни.
— Тя знае ли, че е подложена на заразата?
Свеждайки глава още по-ниско, руснакът поклати отрицателно глава.
Малоун с усилие преглътна надигналата се жлъчка. Изпитанията, които бе понесъл в последно време, го бяха изтощили до такава степен, че едва стоеше на крака. Но как се чувстваше той нямаше никакво значение. Извърна се, отиде до телефона на бюрото в съседния офис и набра номера, който му бе дал Беласар.
В камерата зад двойните стъкла Сиена изведнъж изостави опитите си, приближи се бързо до масата, където безмълвно за Малоун звънеше телефонът, и го вдигна.
— Чейс?
— Тук съм, моето момиче.
— Толкова се притесних! Каза, че идваш и когато не дойде…
— Трябваше да свърша една работа.
— Звучиш малко… — Тя рязко се изправи. — Добре ли си?
— Просто съм уморен. Скапан. Иначе… Искаш ли да чуеш една добра новина?
— Божичко — да.
— Край! Той е мъртъв. Повече няма да се страхуваш от него.
Известно време не последва никаква реакция. Тя като че ли не повярва на ушите си. После по разранените й бузи потекоха сълзи.
Малоун не издържа и стисна очи, борейки се да преглътне надигналата се в гърлото му буца. От желанието да я грабне в прегръдките си го заболя. „Как ли се чувства, затворена в тази камера?“, запита се той, едва сдържайки сълзите си.
— Ела да ме вземеш — задавено изрече тя. — Моля те!
Боже всемогъщи, дай ми сили!
— Не мога. — Едва избута думите от гърлото си. — Още не мога. Трябва да минат пет часа.
— Пет часа? Но защо? Нищо не разбирам.
— Някакъв таймер блокира ключалката. — Той отвори очи. Сиена стоеше права, притиснала слушалката до ухото си, и гледаше напрегнато към вратата. — Няма да мога да я отворя дотогава.
— Таймер? Пет часа?
— Няма да си сама. Ще си говорим така… Сега, след като вече няма от какво да се страхуваш, какво би искала да направиш? Къде искаш да отидеш?
— Какво искам да направя ли? Това е най-лесният отговор. Да прекарам остатъка от живота си с теб.
Буцата в гърлото му заплаши да го задуши.
— Смятай го за изпълнено. А къде?
— Ще кажеш, че съм много банална.
— Едва ли. Дай да чуем.
— Искам да отида там, където са отишли мама и татко за медения си месец.
— В Сиена? Италия?
— Да.
— В това няма нищо банално.
Когато коридорът се напълни с полицаи, Малоун отказа да прекъсне онова, за което си говореха двамата — мечти, планове, бъдеще, в което за други просто нямаше място… Заключи се отвътре и енергично махаше през стъклото на вратата да го оставят на мира. Отначало те се опитаха да разбият вратата, но руснаците им казаха какво бе станало.
Петте часа минаха.
Един цял живот.
Таймерът разблокира вратата.
Малоун затвори и излезе от офиса. Полицаите отдавна си бяха тръгнали, страхувайки се, че руснаците може да са объркали нещо, че болестта пак може да си остане заразна. Дори и руснаците си бяха тръгнали, разколебани в ефикасността на предохранителните мерки.
В коридора остана само Чейс. Изобщо не се интересуваше дали ще прихване болестта или не. Без Сиена просто не би могъл да живее. Все още не знаейки какво да й каже, той влезе в камерата. Прегърнаха се силно, сякаш не бяха се виждали от години. После се целунаха така, сякаш го правеха за последно.
Епилог
Сиена е разположена на три хълма сред живописните поля на италианската провинция Тоскана. Фасадата на световноизвестната катедрала на града е сложна и изкусно сътворена мозайка от мрамор и розов камък. Градският площад — наклонен като половинка от гигантска мидена черупка и павиран с огнени червеникавокафяви павета, подредени като рибя кост — е обграден отвсякъде със средновековни дворци и административни сгради. По-голямата част от стария град е оцеляла през времето. Древната порта, площадът, тесните, виещи се нагоре-надолу улички и наклонените керемидени покриви карат човек да се върне назад във времето, без да обръща внимание на промъкващите се из уличките коли и мотоциклети, както и на плетеницата от кабели над тях.