Когато се бе разбрало, че Сиена ще живее и че вирусът не е заразен без добавката си, властите се бяха съгласили да отменят карантината и бяха преместили Сиена в едно изолирано отделение на болницата, без да изпускат Малоун от очи, в случай че симптомите се появят и при него. През това време Джеб бе продължил да се възстановява. Когато най-накрая бяха разрешили посещенията, Джеб, с бинтована пред гърдите ръка, бе първият, който бе поискал да ги види. Но Малоун и Сиена бяха изчезнали…
Разговорът постепенно замираше. Лекият ветрец тихо шепнеше в листака. Далечният шум от движението се сливаше с жуженето на пчелите из градината.
Джеб допи бирата си, но Чейс не му предложи втора.
— Кога трябва да се върнеш във Вашингтон?
— Когато си искам — каза Джеб. — Какво ще кажеш за една вечеря?
— Всъщност не излизаме много.
— А само двамата?
— Не искам да оставям Сиена сама.
— Ясно — каза Джеб. — Да намина ли и утре?
Малоун не отговори.
— Добре. Това е името на хотела, в който съм отседнал. — Джеб му подаде картичката, взета от рецепцията. — Ако решиш…
— Добре. — Чейс взе картичката и я пъхна в джобчето на ризата си.
— Ами… — Джеб стисна ръката му. — Кажи на Сиена „довиждане“ от мое име. Да не забравиш да й предадеш много здраве. — Чувствайки се неловко, той се обърна към триножника. — Това е шедьовър. Никога не си правил по-добра работа.
— Да.
— И ония другите… — Джеб кимна към прозореца. — И те са шедьоври.
— Никога не съм имал такова вдъхновение.
— Добре… Грижи се за себе си — каза Джеб. — И за нея също.
— Повярвай, за мен това е най-естественото нещо на света.
Малоун остана, докато приятелят му отвори вратата, после се извърна и влезе в къщата.
Излязъл в другия двор, Джеб видя белобрадия градинар, който изправи гръб от лехата и го попита:
— Е, прекарахте ли приятно с приятеля си?
— Малко сложничко е.
— Жена му — продължи възрастният мъж. — Толкова й е предан. Изобщо не излизат никъде. Достатъчно им е да бъдат заедно. Шест месеца вече живеят тук, а вие сте първият им гост.
— Те се радват един другиму. Какво повече им трябва?
— А видяхте ли картините?
Джеб кимна.
— На всички тях е нарисувана жена му — каза градинарят. — Той не рисува нищо друго.
— Толкова добри работи са, че на него не му е нужно да рисува нищо друго.
— Но аз не мога да разбера… — Градинарят се поколеба, търсейки подходящите думи. — Видяхте ли я?
— Бегло. Щом се появих в градината, тя влезе в къщата.
— Тя винаги прави така. Не иска да я виждат. Какво толкова е станало?
— Болест.
— А на картините е толкова красива…
— Тя е красива.
Възрастният мъж го изгледа озадачено.
— Той рисува онова, което вижда.
Джеб закрачи между цветята и за миг се поспря пред сивата дървена врата.
„Чейс я обича толкова много — помисли си той, — че за него тя винаги ще си остане най-красивата жена на света.“