— Защото е колекционер.
— Пак не мога да…
— Според него, докато не се ожени за дадена жена, тя не може да бъде негова собственост.
— Исусе Христе! — Малоун отново сведе поглед към списанието. — И след като умрат, те пак са негова собственост, само че на портрети.
— Нарисувани от майстори, красотата им е обезсмъртена и никога не остарява — добави Джеб.
Малоун не вдигаше поглед от списанието.
— Значи сега се готви да убие и тази жена.
— Нещо такова си мислим и ние. — Джеб млъкна за момент, за да остави Малоун да помисли върху това. — Но ако ти отидеш да я рисуваш, може да измислиш начин как да я отървем. Нещата, които знае, сигурно ще са ни много полезни.
Мракът бързо се спускаше. Фаровете осветяваха околните дървета.
— Не.
— Не?
— Съжалявам, че жената си има проблем, но не я познавам — каза Малоун. — За мен тя е само едно красиво лице от корицата на списание. Няма нищо, което да ме свързва с нея.
— Но не можеш да я оставиш…
— Не искам да си имам работа с вас, момчета.
— Дори и ако желаеш да си оправиш сметките с Беласар?
— Мога да го направя и сам. Не искам никой да ме използва.
— Не мога да повярвам, че мислиш по този начин. Искаш да си стоиш настрана и да я оставиш да умре?
— А на мен ми се струва, че точно това правите вие — възрази Малоун. — Не прехвърляйте отговорността върху мен. Допреди няколко минути изобщо не бях чувал за тази жена. Ако мислиш, че е в опасност, изпрати няколко човека и я отвлечи.
— Не може. Сега не бива. В момента, в който изиграем хода си, Беласар ще затегне сигурността си още повече. И тогава вече никога няма да ни се удаде случай да пратим някого при него.
— Значи щом става дума за това, на вас също не ви пука за тази жена.
Джеб не отговори.
— Тя е само инструмент, който използвате, за да ме вербувате — продължи Малоун. — Да ме пратите там да слухтя за вас е по-важно, отколкото да я спасите.
— Двете неща вървят в комплект.
— Не съм съгласен. И няма да позволя на никого да ме манипулира. Мога да си оправя сметките с него и сам.
— Ако се вслушаш в гласа на разума само за…
— Мамка му, Джеб! Същият като Беласар си. Не приемаш „не“ за отговор.
Джеб за миг замълча и преценяващо го изгледа. После отново отправи поглед напред.
— Значи така искаш?
— Така искам.
— Чудесно — каза безизразно Джеб и смръщи поглед към светлините на Сан Мигел пред тях. Гласът му стана още по-равнодушен: — Пие ми се нещо.
— Не се обиждаш, нали?
— За да приключи едно приятелство, е нужно нещо повече от някакъв си дребен спор.
Малоун обаче не можеше да се отърве от чувството, че именно това е станало.
13.
Двамата поеха по главната улица на градчето и спряха пред един ресторант на име „Коста Брава“, намиращ се съвсем до морето. Малоун пиеше бирата си, но не усещаше вкуса й. Разговорът нещо не вървеше. Специалитетът на заведението — омар — бе приготвен точно както трябва, всичко бе наред, но Малоун непрекъснато си мислеше колко по-приятно щеше да му бъде, ако бяха в „Коръл Рийф“. Чак сега започна напълно да разбира какво е загубил.
Върнаха се по-рано, отколкото обичайно го правеха. Малоун предложи на Джеб да пийнат нещо преди лягане, но приятелят му се извини, че е уморен от пътуването. Тогава Чейс го остави да си легне, излезе на двора и се загледа в разровените дюни и разхвърляните изкоренени палми. Отпусна се в един хамак, затвори очи и мислите му го отнесоха към Беласар, към жената на име Сиена и към смъртната присъда, за която тя и не подозираше.
Когато видя снимката на корицата на списанието за първи път, стори му се, че красотата й е някак си комерсиална и нищо повече. Но колкото повече я гледаше, толкова по-ясно виждаше едва загатнатата извивка около устните, начина, по който бе наклонила глава и бе насочила погледа си. Очите й. Имаше нещо в тях, нещо, което говореше за по-дълбока, вътрешна красота.
Това лице и тези очи в момента блуждаеха из съзнанието му и не го оставяха да заспи. Мисълта му непрестанно се връщаше на цвета на кожата й — печена сиена, любимия му цвят.
Накрая успя да задреме, но се събужда няколко пъти, продължавайки да мисли за красивата обречена жена, която го бяха помолили да нарисува. В някакво междинно състояние между сън и действителност, той си представяше чувствените й черти — именно си представяше, а не си спомняше, защото не лицето от списанието занимаваше мислите му. Занимаваше го концепцията за това лице, как да изобрази красотата зад него — красота, която щеше да бъде унищожена, ако той не й помогнеше.