— Най-умната постъпка щеше да бъде да ме оставите на мира.
— Какво казахте първия път, като се видяхме? Че нося неприятности. — Лицето на Потър прие обидено изражение. — Е, двамата с вас имаме нещо общо.
С тези думи той си тръгна и на негово място се появи стюардесата с портокаловия сок.
— Вечерята е по избор — каза тя. — Какво предпочитате? Лондонска скара, пиле по корнуолски или ризото по милански?
Малоун не бе гладен, но знаеше, че трябва да пази силите си.
— Ризото.
— Освен това имаме прекрасен избор от вина.
— Всякакви удоволствия, а?
— Повече, отколкото можете да си представите.
Красивата стюардеса му отправи дълъг и насърчителен поглед, после отиде при следващия пътник.
— Удобно ли се чувствате?
Беласар се бе спрял до него на пътеката.
— Аз да, но Потър явно не.
— Такава му е работата. Стават ли ви дрехите, които моите хора ви купиха?
Малоун кимна едва.
— Един от тях отиде и до „Паркър Меридиън“, събра багажа ви и плати сметката.
Малоун посегна да извади портфейла си.
— Винаги сам плащам сметките си. Колко беше?
Развеселен, Беласар разпери ръце:
— Докато портретът не бъде завършен, всички ваши разходи са мое задължение. Ще разберете, че съм изключително щедър към онези, които ми сътрудничат. Съвсем сериозно говоря. Надявам се, че вече сме оставили несъгласията зад себе си.
— Повярвайте, най-голямото ми желание е да мина през всичко това с колкото е възможно по-малко търкания. — Малоун хвърли поглед към тъмнината отвъд илюминатора. — Бихте ли ми казали накъде пътуваме?
— Южна Франция. Имам вила край Ница.
— Там ли е жена ви?
— Да. Търпеливо ни очаква. — Тъмнокафявите очи на Беласар се присвиха. — Да не би фактът, че съм в оръжейния бизнес, да ви накара да отхвърлите предложението ми?
— Тогава не знаех с какъв бизнес се занимавате.
— Но в „Содби“ проглушихте ушите на целия свят с него. Откъде разбрахте?
Въпросът прозвуча небрежно, но Малоун изобщо не се заблуждаваше, че го изпитват.
— Един приятел ми дойде на гости в Козумел. Работи в голяма охранителна фирма. Разказах му какво е станало и когато споменах името ви, той ми каза, че е чувал за вас. И ме посъветва да не се захващам. Каза, че сте опасен човек.
— Това сигурно е бил господин Уейнрайт.
— Вие сте ме следили?
— Обичам да съм добре информиран по всяко време. И в момента по всичко личи, че той се наслаждава на отпуската си.
— Искате да кажете, че булдозерите още не са съборили къщата ми?
— Те са изтеглени оттам. Както ви обещах, ще ви върна предишния начин на живот. Имате ли нещо против моя бизнес?
— Сигурно си мисля за всички онези деца, убити от противопехотните мини, които сте продали на някой диктатор от третия свят, имал късмет да е на власт този месец.
— По-голямата част от тях и бездруго са щели да умрат от глад…
Беласар млъкна и насочи вниманието си към приближаващия се Потър.
— Търсят ви по телефона.
— Не може ли да почакат?
Мълчанието на Потър бе красноречив отговор.
Беласар отново се обърна към Малоун:
— Нека следващия път разговаряме за вашия бизнес, вместо за моя.
5.
Малко след десет часа сутринта самолетът на Беласар наближи летището на Ница. Средиземноморската синева напомни на Малоун за Карибите. Палмите също навяваха спомени за дома. Обаче прекалено застроената брегова ивица и смоговата мараня нямаха нищо общо с кристалния въздух и самотата на Козумел. Разочарован, той обърна гръб на гледката. Няколкото глътки шабли, които бе пийнал заедно с вечерята, от която хапна съвсем малко, му помогнаха да се отпусне достатъчно, за да заспи, и макар че сънищата му се нижеха на пресекулки, в тях често се промъкваха образи на разкъсани от противопехотни мини деца и лицата на красиви жени, гниещи в ковчег.
Изобщо не стъпи в залата за пристигащи. Служителите от митницата и емиграционните власти дойдоха до самолета и поговориха с Потър долу на пистата. Той явно се разбираше с тях, защото те само надникнаха в самолета, кимнаха на пътниците и след това подпечатаха паспортите, които Потър им подаде. Вероятно бързината, с която ги обслужиха, щеше да бъде възнаградена при по-дискретни обстоятелства. Оставил Потър да се занимава с подробностите, Беласар се бе оттеглил в кабината в задната част на самолета още преди представителите на властта да дойдат. Не бе дал на Потър паспорта си и така нямаше никакво доказателство, че е влязъл в страната. „А също, че и аз съм влязъл“, помисли си Чейс. Когато Потър бе обиколил пътниците, за да събере паспортите им, Малоун му бе дал своя, но вместо да го покаже на властите, мъжът го бе задържал в джоба си. По този начин му показваха колко лесно е да изчезне от лицето на земята.