Малко след това Малоун напуска морската пехота.
„Чейс винаги сядаше и рисуваше, ако нямахме тренировки — спомня си Уейнрайт. — Понякога, вместо да излезе в отпуска, той оставаше в казармата и работеше по скиците си. Явно беше, че има талант, но нямах представа в каква степен до момента, в който напусна и започна да си изкарва хляба с това. През онази нощ в Ел Чорило той взе решение и повече не се обърна назад.“
В картините на Малоун ценителят няма да открие и следа от насилие. В по-голямата си част те са живописни пейзажи. Пулсиращите от живот детайли, напомнящи Ван Гог и въпреки това подчертано негови, излъчват бурна радост и вълнуващо преклонение пред красотата на природата, която вероятно само някой, срещал се лице в лице с апокалиптично насилие и смърт, би могъл да изобрази…
2.
Вълните тихичко проплискваха в маратонките на Малоун, а слънчевите лъчи отскачаха от гладкото като стъкло Карибско море, създавайки невиждани отсенки от цветове, които като че ли никога не се повтаряха. С всичките си сетива Малоун усещаше скърцащия под краката си пясък, леката милувка на вятъра в гъстата си къдрава коса и непрестанното кряк-кряк-кряк на чайките, кръжащи над главата му. Вдигайки четката над недовършеното платно, той се съсредоточи да попие всичко наведнъж — не само формите и цветовете, а и звуците, аромата, че дори и вкуса на соления вятър. Да се опита да постигне непостижимото, като вложи и тези усещания в една визуална среда, така че когато зрителят застане пред картината, да усети какво значи да стоиш на това място в именно този вълшебен момент и да се къпеш в лъчите на залязващото слънце така, сякаш то повече никога няма да изгрее.
Нещо привлече вниманието му и рязко го изтръгна от унеса. Когато беше военен, способността на Малоун да наблюдава няколко неща едновременно бе част от изкуството да оцелява, но сега художникът, не войникът, успя да засече движението с периферното си зрение.
Идваше откъм дясната му страна, от китка палми на стотина метра от безлюдния плаж, там, където свършваше черният път. Силуетът се превърна в набит мъж, който тръгна по пясъка извън сянката на палмите, вдигна длан към челото да се предпази от блясъка на слънцето в очилата си и впери поглед по посока на Малоун. Докато мъжът се приближаваше, костюмът му постепенно придоби естествения си цвят — тъмносин. Черните му обувки скоро се напрашиха от белия пясък, по който ходеше. Куфарчето му — сребристосиво, в тон с косата му, грапаво и на миниатюрни бучици — беше от щраусова кожа.
Малоун не се изненада, че не е чул колата му. В края на краищата шумът от прибоя бе толкова силен, че заглушаваше всичко друго. Не го изненада и неподходящото облекло на новодошлия — дори и на островен рай човек понякога не може да си почине, натъквайки се на забързани бизнесмени с куфарчета или чанти в ръка. Онова, което обаче наистина го изненада, бе решителността, с която мъжът се приближаваше. Това означаваше, че идва специално при него, а той не бе казал на никого къде е.
Всичко това му мина през ума, без да дава някакви признаци, че е забелязал непознатия, използвайки само лекото извъртане на главата си към палитрата, за да замаскира периодичните погледи, които хвърляше по посока на натрапника. Насищайки червената боя на платното, той чу стъпките да се приближават толкова, че хрущенето на пясъка вече бе съвсем отчетливо.
После хрущенето спря на около ръка разстояние вдясно от Малоун.
— Господин Малоун?
Художникът не му обърна внимание.
— Казвам се Александър Потър.
Малоун все така не му обръщаше внимание.
— Вчера говорих с вас по телефона. Казах ви, че ще долетя днес следобед.
— И сте си загубили времето. Мисля, че бях достатъчно ясен. Не проявявам интерес.
— Бяхте твърде ясен. Само че моят работодател не приема „не“ за отговор.
— Ами да свиква тогава.
Малоун продължаваше да нанася бои по платното. Чайките крещяха. Мина цяла минута.
Потър наруши мълчанието:
— Може би работата се състои в това, че хонорарът не ви е достатъчен. По телефона ви споменах за двеста хиляди долара. Работодателят ми ме упълномощи да удвоя сумата.
— Не става въпрос за пари — обърна се най-сетне към него Малоун.
— А за какво?
— Едно време работата ми се състоеше в това да изпълнявам нечии заповеди.
Потър кимна:
— Когато сте били в морската пехота.