Потупвайки жребеца по шията, Сиена му заговори гальовно и зачака шумът да затихне напълно. Наближаваше осем часът. В имението имаше два хеликоптера и на зазоряване, когато тя отиваше към конюшнята, единият от тях бе излетял. Сега другият го бе последвал. Запита се дали Дерек не е отпътувал с някой от тях. Всъщност се надяваше да е така. Неприятно й бе да се върне обратно в замъка, да го намери там и да се напряга, мъчейки да се нагоди към настроението му в момента. Бе отпътувал нанякъде и го нямаше шест дни, през три от които тя се възстановяваше от леденото му отношение преди тръгване. През последните няколко месеца, колкото и да се опитваше да установи някакви взаимоотношения с него, опитите й пропадаха. Невъзможно й бе да разбере какво мисли.
Понякога се чудеше какво би станало, ако просто продължи нататък с коня през полята и избягвайки пътища и алеи, се насочи към хълмовете. Колко ли далеч щеше да стигне? И какво щеше да прави, след като се отдалечи от имението? Нямаше нито хляб, нито вода. А сигурно щеше да възбуди подозрения, ако започне да товари коня с провизии, преди да предприеме обичайната си всекидневна езда. Не би могла да го докаже, но подозираше, че Дерек е заповядал да я следят отдалеч по време на тези разходки, стигащи границите на имението. Но дори и да го докажеше, Дерек сигурно щеше да вдигне рамене с безразличие и да й отговори, че го прави заради сигурността й. Тя нямаше никакви пари, а също и достъп до тях. Дерек строго следеше за това. Би могла да вземе някои от бижутата си, но как щеше да намери на полето някой, който би платил толкова, колкото струват? Без пари не би могла да отседне в никой хотел, нито да си купи нещо за ядене или пък да си вземе билет за някъде, ако наистина реши да избяга от Дерек. Накъдето и да погледнеше, беше в капан. Може би именно затова хеликоптерът бе прогърмял в тази посока: да й покаже, че никога не е сама, че няма никаква надежда за измъкване.
Обърнала арабския жребец обратно към имението, тя яздеше, потънала в мисли, без да забелязва окъпания в слънце пейзаж наоколо. Даваше си сметка, че след по-малко от час щеше да й се наложи да се справя с това поредно усложнение, което бе измислил Дерек — художника, нает от него да я нарисува. Художник? Тук нещо й убягваше. Дерек никога не правеше нищо под въздействието на моментно желание. Какво ли бе намислил? Търкайки замислено лявата си ръка, която той жестоко бе извил, преди да тръгне миналата седмица, тя си каза, че за съжаление скоро ще научи.
2.
Когато наближи конюшните, тя слезе от коня, свали каската си и разтърси глава, пускайки на воля пищните си коси. Повела жребеца по алеята, обрамчена от високи кипариси, Сиена знаеше, че може да помоли някой от конярите да разходи коня, но за нея бе удоволствие да се грижи за жребеца, така както изпитваше удоволствие и да го язди. Обърна се към животното, потупа го по шията, зашепна му гальовни думи, но когато отново се обърна напред, се стресна, защото видя художника да излиза от конюшните и да се обляга на оградата.
Официалното облекло от снощната вечеря й бе попречило да го прецени точно. Смокингът винаги придава на мъжа по-солиден вид от обичайното. А сега всекидневните му дрехи — маратонки, дънки и синя риза, чиито ръкави бяха навити до лакътя — й помогнаха по-лесно да направи обективна преценка. Бе висок — минимум метър и осемдесет, стегнат и мускулест, явно привикнал към физически упражнения. Загорялото му от слънцето лице бе привлекателно с грубата си мъжка красота. Леко въздлъжка, пясъчнорусата му коса се спускаше назад, извила се над яката на ризата му. Начинът, по който кръстоса ръце на гърдите, излъчваше увереността му в себе си.
— Добро утро — поздрави я той. Усмивката му бе заразителна. — Приятна ли бе ездата?
— Много — излъга го тя. — Но май съм изгубила представа за времето. Трябваше да се видим с вас в солариума в девет. Да не съм закъсняла?
— Не, аз съм подранил. Трябва да ви опозная не само там, където ще работим. И си казах, че няма да е зле да ви видя там, където се чувствате по-свободно.
— Чувствам се свободна навсякъде, господин Малоун.
— Моля ви, наричайте ме Чейс.
— Моят мъж не спомена снощи, но навремето бях модел. Чувствам се свободна, където и да ме помолите да позирам.
— Но аз не искам да позирате.
Сиена го погледна с неразбиране.
— Тогава как ще ме рисувате?
— Заедно ще измислим как.
Изненаданият израз на лицето й бе прекъснат от внезапно смушкване откъм гърба, от което тя едва не падна. Конят.
— Моля да ме извините — каза тя. — Чувства се пренебрегнат.