С извинителен тон Сиена каза:
— Не ми отговаряй, ако съм засегнала нещо лично.
— Не, всичко е наред. Нямам нищо против да разговарям за това. Майка ми бе алкохоличка. — Малоун се опита да го каже със спокоен тон, но не можа да избегне горчивината, промъкнала се в гласа му. — Имаше цяла серия от приятели, на които трябваше да викам „тате“, но никога не го направих.
— Като бяхме в конюшните, спомена нещо за дядо.
— Бащата на майка ми. Когато майка ми не ме мъкнеше със себе си от щат в щат заедно с поредния си приятел, дядо ми се грижеше за мен във фермата си. Там прекарвах повечето време сам. И именно там започнах да рисувам.
— Понякога от лошото излиза и нещо добро — промълви тя така, сякаш искаше сама да се убеди в това.
— Отлично — каза Беласар, задавайки се откъм солариума. — Вие сте започнали.
Сиена замръзна.
— Видяхте ли скиците? — попита го Малоун.
— Много са обещаващи. Всяка от тях би могла да послужи за основа на прекрасен портрет — каза Беласар.
— Вероятно няма да ми послужат. Още доста работа има.
— Понякога обаче първата реакция е най-точната. По-нататък може да изпуснеш нещо.
— Вярно е.
— Радвам се, че поне за едно нещо постигнахме съгласие. Не всяка задача трябва да е трудна и да отнема много време. Съпругата ми е необикновено хубава жена. От вас се иска само да предадете хубостта й върху платното.
— Но тя е хубава по стотици различни начини — възрази Малоун. — Тъй като няма да й правя стотици портрети, трябва да намеря онзи начин, който най-близо отразява нейната природа.
Сиена сведе поглед към ръцете си.
— Прощавай, скъпа — каза Беласар.
— За какво?
— За това, че говорим за теб така, все едно те няма. Не ти ли беше досадно отново да се занимаваш с подобна работа?
— Ни най-малко. Напротив, беше ми интересно.
— Добре тогава — заключи Беласар. — Да се надяваме, че ще продължи в същия дух.
8.
За Малоун нещата наистина продължиха в същия дух. Поговорката, че всяко зло е за добро, май беше вярна. Дните се занизаха в определен ритъм. Всяка сутрин преди работа правеше гимнастическите си упражнения край басейна. Би предпочел кроса, но трябваше да се навърта наоколо и постоянно да държи под око площадката за кацане на хеликоптерите и Манастира. След като Сиена се връщаше от езда, той започваше работа по портрета й, мъчейки се да крие интереса си към дейността навън. Някъде по средата на следобеда той й предлагаше да приключат по-рано, за да не я изморява, и тя винаги го уверяваше, че иска да продължават. Когато се разделяха в пет, Малоун знаеше, че ще я види отново в седем за аперитива.
Вечерите на Беласар винаги следваха този модел — аперитив (макар че той винаги се придържаше към сока от зеленчуци) и вечеря (облеклото винаги официално). Малоун се надяваше, че Беласар ще покани още някого, например мъжа, който бе пристигнал с хеликоптера и който бе реагирал толкова нервно на невниманието, с което го разтоварваха. Искаше му се да го види по-отблизо. Може би мъжът щеше да разкрие нещо за отношенията си с Беласар. Но доколкото можеше да прецени, той си стоеше в Манастира.
Понякога на нощното си шкафче Чейс намираше някое първо издание на възраст няколко века и на вечеря Беласар анализираше съдържанието му. Едно от тях бе „Левиатан“ на Хобс3, трактат от 1651 година, в който авторът поддържаше тезата, че войната е естествено състояние на хората и единственият начин да се постигне мир е посредством силата на някой диктатор. Намекът на Беласар в този случай беше, че като снабдява с оръжие репресивни режими, не върши такова зло, каквото изглежда на пръв поглед. Като пречи на хората да следват природно вродения си инстинкт да си прегризват гърлата един другиму, диктатурата им спасява живота — от това следваше, че търговците на оръжие правят същото.
След подобни разговори, по време на които Сиена мълчеше, Чейс се качваше по витата стълба в стаята си на втория етаж по-напрегнат, отколкото бе бил през последните десет години, след като се бе уволнил. Въпреки неспокойния сън, той се събуждаше сутрин по-уверен и по-отдаден на опасния баланс, който трябваше да спазва. Ако съсредоточеше вниманието си повече върху Сиена, рискуваше да изпусне нещо важно в Манастира. Но ако не се съсредоточеше върху нея, нямаше да успее да постигне качеството, към което се стремеше, а това също можеше да се окаже много опасно, тъй като Беласар можеше да сметне, че не е бил достатъчно усърден.
9.
— Днес няма да ми позираш.
Сиена го погледна разочаровано.