Прислужницата излезе от солариума точно когато Сиена влизаше. Завари Чейс наведен над кошницата и чак сега видя какво имаше в нея. Яйца.
— Добро утро — усмихна й се той.
— Добро утро. Тук ли ще закусваш?
— Може изобщо да не закусвам. Иска ми се да започна колкото е възможно по-скоро.
Чейс взе едно яйце, счупи го, раздели черупките му на две половини и запрехвърля жълтъка от едната черупка в другата, оставяйки белтъка да изтече в една купа.
Продължавайки да мисли, че той се кани да приготви яйца за закуска, тя го попита:
— И как ще ги готвиш?
— Няма да ги готвя. Ще правя боя от тях.
— Какво?
Чейс изсипа жълтъка от черупката върху една хартиена салфетка и търкаляйки го напред-назад, попи последните остатъци от белтък по него.
— Много внимателно пипаш — забеляза Сиена. — Ако бях аз, досега да съм го спукала.
— Повярвай ми, преди години, докато се учех, ги пуках един след друг. — С помощта на палеца и показалеца Чейс вдигна жълтъка за ципата и го провеси над един чист буркан. — Искаш ли да помогнеш?
— Ама аз ще го спукам.
— Точно това е целта на заниманието в момента. Ей с този нож бодни жълтъка отдолу. Внимателно. Точно така.
Чейс изчака жълтъкът да изтече в буркана, после внимателно изцеди остатъците му от ципата.
— Заповядай — подаде й той едно яйце.
— Какво?
— Помогни ми да събера повече жълтъци.
— Но…
— Вече видя как става. Най-лошото, което може да се случи, е да помолим за още яйца.
Тя се засмя:
— Вчера рисувах с пръсти. Днес пък ще ме караш да си играя с яйца.
Но след като счупи яйцето и отдели жълтъка от белтъка, с изненада разбра колко е приятно да търкаляш здравата топка жълтък по хартията и да попиваш остатъците от белтък по него. Нежната торбичка жълтък бе ужасно уязвима и трябваше да се отнася към нея с огромно внимание. Когато накрая го премести върху дланта си, топчицата жълтък бе изненадващо суха и от лекото му потрепване чувството за уязвимост се засили.
— Благодаря ти — каза тя.
— За какво?
— Не си спомням откога не съм вършила толкова приятна работа.
— Ако смяташ това за приятна работа… — засмя се на свой ред Чейс.
Смехът му й прозвуча много отпускащо.
— Колко ти трябват?
— Осем. — Той цепна жълтъка, който държеше над буркана.
— И какво ще правиш с тях?
— Снощи след вечеря се върнах тук и стрих цветовете, които виждаш в другите бурканчета.
Сиена впери поглед в тях. Бяло, черно, червено, синьо, зелено, жълто, виолетово и кафяво. С изключение на един, всички бяха обикновени цветове и въпреки това бе готова да се закълне, че никога не ги бе виждала толкова ярки и сияещи.
— Този оттенък на кафявото е малко необичаен.
— Печена сиена.
Нещо сякаш й просветна.
— Цветът на кожата ти — каза Чейс. — Родителите ти са ти дали много удачно име. Освен това той е любимият ми цвят.
Тя премести учуден поглед от бурканчето върху ръката си.
— Отличава се с бляскав, прозрачен и огнен оттенък, особено подходящ за такава бляскава и излъчваща светлина среда като температа — обясни Чейс.
След като добави по един цвят на всеки от жълтъците, той сипа и дестилирана вода и разбърка сместа, докато стана подходяща за нанасяне по твърда повърхност.
— А сега вече е време за рокендрол.
11.
Шперплатът бе сложен на триножник и грундираната му повърхност бе покрита със скицата, избрана от Чейс.
— И сега ще започнеш да оцветяваш скицата, така ли? — попита го Сиена.
— Не, малко по-сложно е. — Той я отведе до стола, който бе сложил срещу триножника. — Скицата е само чертеж.
До този момент тя си бе мислила, че я е гледал така, както никой друг, но сега си даде сметка, че той изобщо не я е наблюдавал толкова втренчено. Силата на концентрацията му, насочена към нея в този момент, бе като магия. От разстояние два метра погледът му като че ли я докосваше. По шията, по устните, по клепачите, по веждите. Усети сякаш невидими пръсти докосват кожата й и я карат да настръхва. Почувства нещо от него да се промъква под кожата й, да я стопля, да се превръща в част от нея.
— Добре ли си?
— Какво? — Тя изправи гръб на стола.
— Стори ми се, сякаш ще заспиш. Ако искаш да си починеш малко, може да започнем по-късно.
— Не — побърза да каже тя. — Добре съм. Карай нататък.
Чейс успяваше да задържи втренчения си поглед върху нея, като в същото време топваше четката в някое от бурканчетата, изстискваше я малко с пръсти и полагаше боята върху твърдата повърхност. Понякога ръката му тръгваше машинално към дървото, като че ли знаеше как изглежда образът, който иска да създаде, без да поглежда към нея.