— Защото вторият портрет ще изобрази красотата на тялото ти, както този изобразява красотата на лицето ти.
— На тялото ми?
— На голото ти тяло.
— На голото ми тяло? — Сиена рязко се обърна към Малоун. — Знаеше ли за това?
Смутен, Чейс неохотно промърмори:
— Да.
Последва същото рязко обръщане — този път към Беласар:
— Няма да стане.
— Разбира се, че ще стане. Ще говорим за това по-късно. — Беласар я стисна за ръката така, че тъмната й кожа побеля, и я поведе навън. На вратата се спря и се обърна към Малоун: — Ако се интересувате от Данте и Беатриче, Росети е превел автобиографията на Данте. — Той посочи със собственически жест към срещуположната стена. — Ще намерите едно издание на „Данте и неговият кръг“ от 1861 година, макар че лично аз предпочитам да го чета в оригинал, на италиански.
След това Беласар и Сиена си отидоха, оставяйки Малоун с Потър и сервитьора, който наливаше шампанското.
Потър премести втренчения си поглед от Малоун и насочи вниманието си към портрета. Едва забележимото му кимване можеше да мине и за одобрение, но иронията в гласа му не можеше да се сбърка:
— Такава работа може да допринесе за голям успех. Колко жалко, че никой няма да я види.
Той махна на сервитьора, който остави бутилката „Дом Периньон“ и покри картината с мек плат.
— Идвате ли? — обърна се Потър към Малоун. — Трябва да се подготвим за вечеря.
— Мисля да остана още малко и да намеря тази книга.
С поглед, от който ставаше ясно, че каквото и да направи Малоун, никога няма да получи одобрението му, Потър излезе от библиотеката.
Чейс се извърна към лавиците, преструвайки се, че търси книгата. Зад себе си чу как прислужникът сваля портрета от триножника и го изнася от библиотеката.
Той изчака още десетина секунди, после също излезе. Стигна до вестибюла тъкмо навреме, за да види как мъжът отнася портрета нагоре по витата стълба. Внимавайки да не се доближава прекалено много, Малоун го последва, преминавайки втория етаж и продължавайки към най-горния.
Килимът на стълбите заглушаваше стъпките му. Прислужникът не би могъл да го чуе. Надничайки иззад ъгъла на най-горната площадка, Малоун го видя да отнася портрета пред една врата по средата на коридора.
Видял, че прислужникът почтително почуква на вратата, Чейс бързо се спусна обратно на втория етаж.
Четвърта част
1.
Един от хеликоптерите излетя и с проблясващо на утринното слънце витло се отдалечи в синевата, но доколкото Малоун можа да прецени, мъжът, когото бе видял да пристига първия ден, не беше на борда му. Приключвайки с гимнастическите си упражнения край басейна и оглеждайки имението, си каза, че едва ли ще успее да измисли начин да измъкне Сиена оттук. Веднага щом свърши портретите и си тръгне — ако изобщо го оставят да си тръгне, — трябва да обясни на Джеб как да я измъкнат. Обаче след като вече се бе запознал с охраната на имението, започваше да му става ясно, че и най-добрият екип щеше да се сблъска с непреодолими трудности.
Към притесненията му се прибави още едно: за първи път, откакто бе дошъл, не я виждаше да излиза на езда. Това бе толкова важна част от всекидневния й живот, че можеше да допусне само най-лошото. Да не би Беласар да е решил, че един портрет е достатъчен и че вече е време да се отърве от нежеланата си половинка?
Връщайки се обратно в стаята си, за да вземе душ и да се преоблече, той се опита да си внуши, че причината за отсъствието й е най-обикновена. Може да не се чувства добре например и в този случай щеше да прати някого от прислугата да му каже, докато закусва. Но докато седеше сам на терасата, никой не дойде.
— Чудя се — каза той на прислужничката, поднесла кафето — дали знаете защо мадам я няма тази сутрин. Да сте чули нещо случайно?
— Не, мосю, не съм чула нищо.
Половин час по-късно Сиена все още я нямаше и Малоун бе принуден да се примири, че днес тя няма да дойде. Със свит от лошо предчувствие стомах, той реши, че единственото, което може да направи, е да помоли някого от прислугата да почука на вратата й и да види какво се е случило. Пулсът му се ускори, когато си представи, че в момента може би е в безсъзнание от наркотика, даден й от Беласар. Напрегнат до крайност, той стана да изпрати някого да провери какво става… и замръзна от облекчение, като я видя да изкачва стъпалата към терасата.
2.
Бе обута в прашни ботуши, избелели дънки и дънкова риза, сякаш се бе готвила да излиза на езда, но в последния момент се бе отказала. Дългата й коса бе вързана на опашка, подсилваща класическото очертание на брадичката и скулите й. Обаче изтеглената назад коса подчертаваше и още нещо — някаква суровост, каквато Малоун не бе виждал до този момент у нея. Гняв. Нещо бе станало. Колкото и голяма уязвимост да се криеше зад красотата й, тази сутрин тя не си личеше.