След размяната на няколко любезности Ят каза:
— Там има един човек, който седи цяла вечер, но не си поръчва нищо друго освен изстуден чай. Погледът му не мърда от вратата. Казва, че чака теб.
Ят насочи бадемовите си очи към Потър.
— Да, видях го, като влязох.
— Приятел ли е?
— Досадник.
— Проблеми ще има ли?
— Не. Но май ще е по-добре да уредя това, за да мога после да хапна на спокойствие. Какъв е специалитетът тази вечер?
— „Хуачинанго Веракрус“.
Устата на Малоун се напълни със слюнка, като си представи червената риба, сготвена със зелени чушки, лук, домати, маслини и подправки.
— Занеси му една порция и ми я пиши в сметката. И аз ще хапна същото.
— Ще те настаня на друго място.
— Няма нужда. Няма да вечерям с него. Я по-добре първо ни донеси по една маргарита. Имам чувството, че ще му се припие нещо силничко, като приключа разговора си с него.
Малоун се извърна да тръгне към Потър, но усети ръката на Ят и спря. После обърна поглед към него и му се усмихна успокоително.
— Няма страшно. Обещавам, че няма да има никакви неприятности.
Ресторантът бе с осмоъгълна форма, а тръстиковите му стени бяха високи до кръста, за да не пречат на гледката към морето. Меката светлина на пълната луна осветяваше прибоя. Над барчето до входа висеше картина, подарена на Ят от Малоун, на която бе изобразен плажът. Разпределени на равни разстояния една от друга, от стената се издигаха греди и както спици на колело, поддържаха кръглия сламен покрив, издигнат в центъра като палатка. Резултатът бе усещане за пространство и въздушност, независимо колко хора има в ресторанта.
Потър не сваляше поглед от Малоун. Приближавайки се, художникът реши, че на плажа, в светлината на залязващото слънце, натрапникът му се бе сторил с по-здрав цвят на лицето, отколкото сега. Бледността на кожата му предполагаше, че рядко излиза навън. Насочените към него иззад очилата очи го гледаха със сериозно изражение.
— Седнете при мен — посочи Потър стола срещу себе си.
— Боя се, че няма да мога. Но си позволих да ви поръчам. Специалитет на заведението. Ще видите, че е най-вкусното нещо, което някога сте опитвали. Така поне няма да изпитвате чувството, че се връщате със съвсем празни ръце.
Без да сваля поглед от Малоун, Потър забарабани с пръсти по масата.
— Боя се, че не съм се изразил достатъчно ясно. Неуспехът ми да ви убедя да приемете поръчката е неприемлив. Не мога да се върна при господин Беласар и да му кажа, че сте отказали.
— Ами тогава не се връщайте. Кажете му, че напускате.
Пръстите на Потър затропаха по-силно.
— Това също е неприемливо.
— Хей, всеки си има проблеми в работата. Няма значение колко ти плаща. След като това, което вършиш, не ти харесва…
— Грешите. Работата много ми харесва.
— Чудесно. Тогава намери начин да се оправиш с него.
— Проблемът е мой. Не съм свикнал да се примирявам с липсата на резултат. Нямате представа колко сериозна е работата. Какво да ви дам, за да ви накарам да се съгласите?
— Точно обратното е — отвърна Малоун. — Ако приема поръчката, ще изгубя единственото нещо, което най-много ценя на този свят.
— И кое е то? — попита го с внезапно нараснал интерес Потър.
— Моята независимост. Виж какво, пари имам повече от достатъчно. Не е необходимо да въртя опашка пред някакъв кучи син, който си мисли, че е достатъчно богат, за да ми казва какво и как да рисувам.
Малоун не усети кога гласът му се е издигнал над общия шум в ресторанта. Чак когато си даде сметка за настъпилата около него тишина, се обърна и видя, че всички са спрели да се хранят и се взират неодобрително в него, включително и Ят, застанал до барчето.
— Съжалявам — вдигна ръка до сърцето си Малоун. После се извърна отново към Потър и добави с по-нисък глас: — Това е нещо като допълнение към моя дом. Не ме карай да си изтървавам нервите тук.
— Отказът да приемете поръчката абсолютен ли е?