По лицето на пазача се изписа изненада — явно недоумяваше как може да прочетеш цяла книга и след това да ти се иска още.
Чейс не продължи да се обяснява повече. Сви по коридора вляво и влезе в библиотеката. В тъмнината на стаята се носеше мирис на застояло и това го накара да си спомни погребението на дядо си: в залата на покойника в погребалната агенция миришеше по същия начин.
Липсваше само наситеният аромат на огромното количество цветя.
„Стига си мислил за такива работи“, упрекна се Малоун.
Той щракна ключа за осветлението вляво от него, примигна на ярката светлина и затвори вратата зад себе си. Книгите бяха подредени не само по автори, но и по жанрове — белетристика, научна литература и справочници, като последните бяха най-вдясно.
Насочил се към тях, той чу, че вратата зад гърба му се отваря. Извърна се и видя пазача. Кимна му и продължи нататък. Веднага намери раздела с енциклопедиите. „Британика“. Не разбираше нищо от редки книги, но знаеше вкусовете на Беласар и бе готов да се обзаложи, че точно това издание — 1911 година, както пишеше на първата страница на книгата в ръцете му — е класическата версия, предпочитана от колекционерите.
Онзи от охраната продължаваше да гледа. Малоун отново му кимна, но този път вложи в жеста си и малко нетърпение, все едно казвайки: „Е, хубаво де! Разбрах. Добро куче си. А сега отивай да си гледаш обиколките и ме остави да си чета на спокойствие.“ В любопитния поглед на пазача се мярна колебание. След кратък размисъл той излезе и стъпките му постепенно замряха нататък по коридора. Малоун отиде до вратата и я затвори, щракайки шумно с бравата, за да даде на охраната да разбере, че няма да му е приятно, ако го притеснят отново с присъствието си.
После отнесе тома, който бе избрал — имена, започващи с Е — в едно кресло и разгръщайки крехките пожълтели страници, миришещи на мухъл, се опита да потисне нетърпението си. „Всичко е наред — внушаваше си той. — Просто се придържай към плана и всичко ще е наред.“
Намери статията, която търсеше.
Росети, Данте Гейбриъл — английски художник и поет, основател на прерафаелитското движение, роден през 1828, починал през 1882 година.
„Ама стига си мислил за смърт“, смъмра се той мислено.
Истинските първи имена на Росети били Гейбриъл Чарлс Данте, но той толкова бил луднал по италианския средновековен поет, че настоявал да го наричат само Данте. И тази негова лудост приела още една форма: виждал в красивата си жена — Елизабет, Дантевата Беатриче и направил страстен превод, посветен на предаността на поета към тази жена, описвайки фактически своята любов, която изпитвал към Елизабет. След ранната смърт на жена си Росети заровил ръкописите на всички свои поеми заедно с нея и нарисувал портрет, символизиращ идеализираната му любов към нея, наричайки го Beata Beatrix — Благословената Беатриче.
Отново смърт. Мъчейки да се разсее, Малоун си помисли, че между него и Росети има прилика — и двамата бяха художници, животът и на двамата се бе променил, след като са се влюбили в жени, чиито портрети са рисували.
Любов. Малоун за първи път си даде сметка, че съвсем съзнателно използва тази дума, за да опише онова, което чувства.
3.
Половин час по-късно, когато охраната отново надникна в библиотеката, Малоун се престори на заспал в креслото — очите затворени, главата клюмнала над отворената в скута му енциклопедия. Този път пазачът затвори вратата на излизане. Чейс веднага се изправи, изгаси осветлението и се приближи до прозореца. Тъй като не видя никого навън, той го отвори, измъкна се в тъмнината, притвори прозореца зад себе си и се сниши зад един храст. Ако охраната отново надникнеше в библиотеката, щеше да си помисли, че Малоун се е събудил и е отишъл да си легне в стаята.
Снишил се зад храста, той огледа осветените от прожекторите места. Убедил се, че не се вижда никой, прекоси пътечката, отново сниши глава зад храстите от едната й страна и се запромъква по посока на Манастира, чиято камбанария се открояваше ясно на фона на обсипаното със звезди небе. Придвижвайки се с огромна предпазливост, като гледаше да не излиза извън сенките, той стигна до него за около половин час — при нормални обстоятелства би му отнело не повече от пет минути. Дланите му се изпотиха. Сърцето му биеше лудо.
Излизайки от прикритието на едно фонтанче и снишавайки се зад прекрасно оформен като статуя храст, той се отпусна на земята, вперил поглед във високите извити прозорци на Манастира. Макар че повечето тънеха в тъмнина, Малоун с изненада откри, че всички прозорци на приземния етаж са ярко осветени. Докато се чудеше дали да не рискува и да се промъкне по-наблизо, бе стреснат от звук на отваряща се врата. В осветения правоъгълник се открои фигурата на пазач с автомат, който спря, вдигна глава към небето, затвори вратата зад себе си, направи две-три крачки напред и отново спря, палейки цигара. Малоун мислено благодари на съдбата, че го е накарала да се поколебае, преди да се опита да се промъкне към прозорците.