Никакъв проблем. Щеше да изчака, докато мъжът се върне обратно или продължи нататък. Но тъй като Беласар отсъстваше, охраната не си даваше много зор. И след като изпуши цигарата, хвърли фаса и го стъпка, пазачът продължи да си стои на мястото. Чак когато вратата отново се отвори и на прага й се появи още един мъж, облечен в бяла престилка, пазачът зае по-професионална стойка — все едно че стои и наблюдава входа.
Малоун не бе виждал другия мъж — висок човек с тъмна коса, остри черти на лицето и здраво телосложение. В светлината, проникваща от коридора, той се опита да запомни широката му уста, гъстите вежди и квадратното му лице. Имаше съвсем малко време. Мъжът в бялата престилка посочи към смачкания фас и каза нещо рязко, от което пазачът едва не застана мирно. Последвалата неодобрителна забележка вече го накара да последва мъжа в сградата. Вратата се хлопна и светлият правоъгълник угасна. Все пак от дежурното осветление наоколо бе достатъчно светло и Малоун дълго и внимателно оглежда околността за друга охрана, преди отново да помисли за придвижване към прозорците на приземния етаж.
Защо ли оня тип бе облечен в бяла престилка, запита се той. Изглеждаше като онези, дето ги носят лекарите в болниците. Или работещите в лаборатория. Какво има зад ония прозорци на приземния етаж? Без да обръща внимание на страха, който стискаше гърдите му като железен обръч, той се сниши, доколкото можа, и изтича приведен до храстите, ограждащи Манастира. Едва бе изчезнал зад тях, когато откъм ъгъла се чуха стъпки и пазачът мина толкова близо до Малоун, че той дори успя да чуе дъха му.
Опасността бе отминала, но вниманието на Малоун бе привлечено от друг шум — приглушени гласове, носещи се откъм прозорците, както и стържене на нещо тежко по бетонен под. Застанал отстрани до прозореца, за да не го видят отвътре, той предпазливо надзърна. Но не успя да види кой знае какво — светлината отвътре проникваше през щори. Гласовете обаче идваха като че ли от по-далеч и когато се промъкна до следващия прозорец, приклякайки зад прикритието на следващия храст, Чейс видя, че щорите му не са напълно спуснати. Виждаше се част от стаята — отрязък от каменния под, маси, шкафове, лабораторно оборудване, компютри и електронна апаратура. Двата грамадни уреда на отсрещната стена приличаха на промишлени фризери. Гласовете станаха по-отчетливи и пазачът и облеченият в бяла престилка мъж се появиха в зрителното поле на Малоун. Мъжът говореше на някакъв език, който според Чейс бе руски и който пазачът очевидно не разбираше. Малоун също не знаеше и дума от този език, но жестовете бяха достатъчно красноречиви — мъжът караше пазача да отвори един сандък.
В ръцете на пазача се появи щанга и гвоздеите заскърцаха. Човекът напъна здраво, една дъска запращя, готова да се счупи, и Чейс чу друг негодуващ глас. В полезрението му се появи още един човек. Облечен също в бяла престилка, той тревожно размаха ръце, говорейки нещо развълнувано на руски, целта на което бе повече от ясна: Внимавай бе, тъпанар! Малоун бе виждал тези жестове и преди. Всъщност бе виждал и самия мъж — същия оплешивяващ мъж с приведени рамене, когото бе забелязал да слиза от хеликоптера през първата сутрин от пребиваването си в имението.
Успял най-сетне да го види отблизо, Чейс съсредоточи цялото си внимание, стараейки се да запомни всяка негова черта — вдлъбнатите очи, високото чело, овалното лице, а също и…
До него долетя далечен тътен и той се стресна. Тътенът бързо се превърна в отчетливо тракане на хеликоптерно витло и сякаш някаква ледена ръка сграбчи сърцето на Малоун. „Хеликоптер! Исусе Христе! Да не би Беласар да се връща? А Сиена дали е с него?“
Ревът стана достатъчно силен, за да накара хората в стаята да погледнат към прозореца. Малоун се дръпна като опарен. Ако съдеше по нормалния им говор вътре, май не бяха успели да го видят, обаче при това раздвижване, което щеше да предизвика завръщането на Беласар сред охраната, някой от пазачите можеше рано или късно да го забележи. Щяха да хукнат навсякъде из имението и Чейс нямаше да успее да се промъкне обратно.
Единственият му шанс бе да се възползва от краткото разсейване, което кацането на хеликоптера щеше да предизвика. Между замъка и Манастира блеснаха ослепителни прожектори и осветиха площадката за кацане. Почти веднага след това от носа на кацащата машина лумна и нейният прожектор.